Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Когато само преди половин век бомбардировачите „Ланкастър“ и „Халифакс“ на маршала от Военновъздушните сили сър Харис унищожават градовете на Германия нощ след нощ, в противовъздушните убежища се задушават хиляди деца, а хиляди млади жени изгарят по улиците. Вероятно малцина от британските и канадски войници под негово командване са имали желание да удушат дете или да изгорят млада жена с горелка, дори и да им бяха заповядали да го сторят със собствените си ръце, така че такова нещо като напредък в морала вероятно съществува, но като се има предвид емоционалната граница, те действат без всякакво колебание по начини, които в крайна сметка водят до идентични резултати. И поведението им по никакъв начин не би могло да се определи като необичайно. Нито пък готовността им да продължат да го правят, макар да са били наясно, че шансовете им да продължат в този дух достатъчно дълго, са много малки. Войниците винаги са били наясно, че в крайна сметка всичко се свежда до убийство на други хора, независимо дали им харесва или не, а войниците на цивилизацията добавят към тази смес допълнителна нотка на стоицизъм — най-малко в големите войни, където предполагаемата цел е по-висша, в известен смисъл те действително се предлагат съвсем доброволно да бъдат посечени.

Но в никакъв случай не трябва да си позволяваме да разчитаме на подобни отклонения, сякаш цивилизованата война представлява квантов времепространствен скок в човешките отношения. Тя е много по-впечатляващо събитие, отколкото примитивните войни, дори само поради по-голямата численост на участниците в нея, а по-късно и поради забележителната военна технология, ала нито жестокостта, нито храбростта, които я характеризират, са нови. Военното дело мутира от хронични дребни стълкновения до спорадични, но далеч по-интензивни явления, но като цяло архаичната война е не чак толкова смъртоносна (относително погледнато), колкото нейната цивилизована версия. Раждането на цивилизацията на практика променя и всичко останало.