Властелинът на пръстените

— Правилно! — каза старецът. — Сега е време за отдих. Не са за слушане някои неща, когато светът тъне в сянка. Хайде, спете до зори, Том ви го повтаря! Нощен звук да не ви плаши, ни върбата стара!

С тези думи той духна лампата и със свещи в двете ръце ги изведе от стаята.

Дюшеците и възглавниците бяха меки като пух, а одеялата — изтъкани от бяла вълна. Хобитите се отпуснаха в дълбоките постели, придърпаха леките завивки и мигом заспаха.

В глухата нощ Фродо засънува, че лежи сред мрака. После видя как изгрява младата луна; под бледите й лъчи пред него се извиси черна скалиста стена, прорязана от тъмна арка като огромна порта. Стори му се, че нещо го издига, и като прелетя отгоре, той разбра, че скалите се извиват в планински пръстен, оградил просторна равнина, а сред нея като неръкотворна величествена кула стърчеше каменно острие. На върха бе застанала човешка фигура. За миг изгряващата луна увисна над главата му и проблесна в развяната бяла коса. Откъм мрачната равнина долетяха злобни крясъци и разногласен вълчи вой. Внезапно пред луната се мярнаха сенчестите очертания на огромни криле. Човекът вдигна ръце и от жезъла в десницата му лумна светлина. Могъщ орел се спусна надолу и го понесе. Гласовете заридаха, вълците заскимтяха. Прошумя мощен вятър и с него долетя тропотът на копита, които препускат, препускат, препускат откъм изток. „Черните конници!“ — помисли Фродо и се събуди, а тропотът още отекваше в главата му. Запита се дали някога отново ще събере смелост да напусне покоя на тези каменни стени. Лежеше неподвижно и продължаваше да се вслушва, но всичко бе спокойно. Накрая той се обърна на другата страна и отново заспа или заскита в някакъв друг сън, който щеше да забрави.

Край него Пипин спеше сладко, ала сънят му се промени и той се размърда със стон. Внезапно се събуди или помисли, че е буден, и отново чу в мрака звука, който бе смутил съня му: тип-тап, скърц — като клони, които се кършат под вятъра, вейчици-пръсти, които драскат по стена и прозорец: драс, драс, драс. Запита се дали край къщата има върби и изведнъж изпита ужасното чувство, че не е в никаква къща, а във върбата и отново слуша как му се надсмива, онзи отвратителен сух, скърцащ глас. Надигна се, усети под дланите си меките възглавници и успокоен си легна отново. В ушите му сякаш отекнаха думите: „Не бойте се от нищо! Почивайте в мир до заранта! Не обръщайте внимание на нощните звуци!“ И той пак заспа.

Шум на вода чу Мери в спокойния си сън — вода, която струи бавно и се разлива, разлива, разлива неудържимо около къщата като безбрежно черно езеро. Тя бълбукаше край стените и се издигаше бавно, но сигурно. „Ще се удавя! — помисли си той. — Тя ще пробие отнякъде и ще ме удави!“ Стори му се, че лежи в меко, лепкаво блато и скочи, усещайки под краката си ъгъла на студена и твърда плочка. Тогава си спомни къде е и отново си легна. Сякаш чу или си спомни, че е чул: „Нищо не минава през прозорци и врати освен сиянието лунно, лъчите звездни и вятърът над хълма.“ Свеж полъх люшна завесата. Пипин дълбоко въздъхна и пак заспа.