Войната на старците [Old Man's War - bg]

— Какво му е, по дяволите? — обърна се лейтенант Кейс към Алън на оперативката сред края на сражението.

— Смята, че сме безчовечни чудовища — отвърна Алън.

— Ах, това ли било? — Лейтенант Кейс повдигна вежди и се обърна към мен. — Откога си в армията, Пери?

— Почти година.

Лейтенант Кейс кимна.

— Тъкмо навреме значи. Горе-долу толкова е нужно на нашите хора, за да осъзнаят, че са се превърнали в бездушни машини за убиване, лишени от съвест и морал. Някои по-рано, други по-късно. Ето Дженсън например — той посочи един от отдельонните — изкара близо петнайсет месеца, преди да превърти. Дженсън, кажи му какво направи.

— Стрелях по лейтенант Кейс — отвърна Рон Дженсън. — Реших, че е олицетворение на злата система, превърнала ме в машина за убиване.

— Насмалко да ми отнесе главата — захили се Кейс.

— Късмет извадихте.

— Късмет, че ме пропусна. Иначе щях да съм мъртъв, а ти — да си натопен във физиологичен разтвор мозък, който бавно полудява, заради липсата на връзка с външния свят. Виж, Пери, това се случва с всички. Ще го надживееш, когато си дадеш сметка, че не си безчовечно чудовище, а просто се опитваш да нагодиш ума си към една непоносима ситуация. Седемдесет и пет години си водил живот, през който не се е случвало нищо кой знае колко вълнуващо, освен от време на време да свалиш някоя мацка, а сега изведнъж търчиш насам-натам из космоса и се сражаваш с космически чудовища. Божичко! Да ти призная, не вярвам само на онези, които не превъртат въобще.

— Алън още е с всичкия си — оплаках се. — А е тук колкото мен.

— Прав си — потвърди Кейс. — Какво е оправданието, Розентал?

— Лейтенант, отвътре съм врящо гърне от неудържим гняв.

— Аха, потискаш го — рече Кейс. — Чудесно. Ако обичаш, гледай да не си близо до мен, когато ти гръмнат бушоните.

— Не мога да обещая, сър.

— Знаете ли аз как се справих с тоя проблем — намеси се Ейми Уебър, друг отдельонен. — Съставих списък на нещата, които ми липсват от Земята. Излезе доста дълъг, но ми помагаше да повярвам, че не съм изключила напълно. Щом има неща, по които да копнееш, значи все още си с всичкия си.

— И какво ти липсва? — попитах.

— Ами например Шекспир в парка — отвърна тя. — Последната вечер на Земята гледах представление на „Макбет“ на открито. Невероятно преживяване, повярвайте ми. Където сме сега, няма надежда да гледам добър театър.

— На мен ми липсват шоколадените пръчици на дъщеря ми — рече Дженсън.

— На „Модесто“ има колкото щеш — каза Кейс. — И са много вкусни.

— Не са толкова добри като тези на щерката. Тайната е в меласата.

— Отвратително. — Кейс се намръщи. — Мразя меласа.

— Добре, че не го знаех, когато стрелях по вас — обади се Дженсън. — Щях да уцеля.