Кресчендо

— Ей, новото момиче! — повика ме един от готвачите, Фернандо. Стоеше зад ниска стена, която отделяше фурните от останалата част на кухнята, и размахваше една шпатула. — Поръчката ти е готова.

Грабнах трите чинии със сандвичи, внимателно ги подредих в редица върху ръката си и излязох заднишком през летящите врати. На път за залата мярнах една от старите келнерки. Тя ми посочи с брадичка току–що заета маса на балкона. Отвърнах й също с кимване. Ей сега отивам.

— Един сандвич с ребърца, един с колбас и един с печена пуйка — поднесох чиниите на трима бизнесмени с костюми. — Приятна вечеря.

Изкачих тичешком стълбите към терасата, вадейки кочана с поръчките от задния си джоб. По средата на пътеката застинах на място. На масата точно пред мен се беше настанила Марси Милар. Разпознах също Адисън Хейлс, Оукли Уилямс и Итън Тайлър, все от нашето от училище. Тъкмо се канех да се завъртя кръгом и да помоля да възложат поръчката на другиго, когато Марси вдигна поглед и аз вече нямах изход.

Устните й се разтегнаха в корава като гранит усмивка.

Задишах накъсано. Имаше ли начин да знае, че съм взела дневника й? Едва когато се прибрах снощи и се сгуших в леглото, си спомних, че още е у мен. Сигурно веднага бих го прочела, но снощи не ми беше до това. Дневникът ми се струваше просто някакъв незначителен текст в сравнение с жестоката болка, която ме раздираше отвътре. В този момент дневникът още си беше на пода на спалнята ми до захвърлените там дрехи.

— Има ли друго толкова сладко костюмче! — извиси глас Марси над звучащия от уредбата джаз. — Итън, миналата година на абитуриентския бал ти не носеше ли точно такава жилетка? Нора май ти е обрала дрешника.

Докато те се кикотеха, аз държах писалката си над кочана с поръчките.

— Нещо за пиене? Специалитетът ни тази вечер е лимонов шейк с кокос. — Дали всички усещаха лекото чувства за вина в гласа ми? Преглътнах с надеждата, че когато отново се наложи да говоря, колебливостта ще е изчезнала.

— За последен път идвах тук на рождения ден на мама — оповести Марси. — Келнерката ни й изпя «Честит рожден ден».

Отне ми цели три секунди да зацепя.

— О, не, аз не съм келнерка, аз съм помощничка.

— Пет пари не давам каква си. Искам да ми изпееш «Честит рожден ден».

Седях парализирана и умът ми трескаво търсеше изход. Не можех да повярвам, че Марси иска да се унижавам така. Чакай малко. Разбира се, че иска да ме унижи. През последните единайсет години тайно водех сметка за резултата от сблъсъците ни, но вече бях сигурна, че и тя си води същата сметка. Стремеше се да поведе по точки. Нещо повече, тя знаеше, че резултатът й е два пъти по-висок от моя и че продължава да расте. Което я превръщаше не само в грубиянка, но и в непочтен противник.