Кресчендо

— И после?

Ще ме изпратят в ада. Замълча и додаде с тиха убеденост: не се страхувам от ада. Заслужавам го. Лъгал съм и съм мамил. Наранявал съм невинни хора. Допуснал съм повече грешки, отколкото съм в състояние да си спомня. Така или иначе, аз ги разигравам през почти целия си живот. В ада едва ли ще е по-различно. Устните му се извиха в кратка, горчива усмивка. Сигурен съм обаче, че архангелите разполагат с някои скрити номера. Усмивката му помръкна и Пач ме погледна напълно откровено. Никога не съм смятал, че да съм с теб е погрешно. Това е единственото правилно нещо в живота ми. Не ми пука за архангелите. Кажи ми какво искаш да направя. Само го кажи. Ще изпълня каквото поискаш. Можем да заминем още сега.

Дадох си малко време да осмисля думите му. Погледнах към джипа. Ледената стена помежду ни вече я нямаше. Тя съществуваше само заради архангелите. Без тях нещата, заради които се карахме с Пач, нямаха смисъл. Архангелите бяха проблемът. Искаше ми се да се махна от тях и от всичко останало и да замина с Пач. Исках да бъда безразсъдна, да мисля само за тук и сега. Взаимно щяхме да си помогнем да избегнем последиците. Щяхме да се присмеем на правилата, на ограниченията и най-вече — на утрешния ден. Щяхме да бъдем само двамата с Пач и нищо друго нямаше да има значение.

Освен онова, което щеше да се случи, след като тези седмици отминат.

Можех да избирам между две неща, но отговорът беше ясен. Единственият начин да задържа Пач беше да се откажа от него. Да нямам нищо общо с него.

Не си дадох сметка, че плача, докато той не прокара палци под очите ми.

— Ш-ш-шт — промърмори той. — Всичко ще бъде наред. Искам теб. Не мога да продължа да правя нещата, които правя сега, да живея половинчато.

— Но те ще те изпратят в ада — заекнах аз, неспособна да овладея треперещата си долна устна.

— Разполагах с доста време да се примиря с това.

Бях решила да не показвам на Пач колко ми е трудно, но се задавих от сълзите, които се стичаха в гърлото ми. Очите ми бяха мокри и подути, а гърдите ме боляха, все едно бяха стиснати в менгеме. За всичко бях виновна аз. Ако не бях аз, той нямаше да ми стане ангел пазител. Ако не бях аз, архангелите нямаше да са твърдо решени да го унищожат. Аз бях отговорна, задето се стигна до тук.

— Направи ми една услуга — казах накрая тихичко с глас, който самата аз не можех да позная. — Кажи на Ви, че съм си тръгнала. Искам да остана сама.

— Ангелче?

Пач се пресегна към ръката ми, но аз се дръпнах. Усетих, че краката ми се отдалечават — единият крак пред другия. Отвеждаха ме все по-далеч от Пач, сякаш съзнанието ми се бе парализирало и беше оставило всичко на тялото ми.