Кресчендо

В бистрото на Енцо имаше две полукръгли тераси отляво и отдясно, а широки стълби водеха надолу към главната зона за хранене и бар плота. Терасите ми напомняха на два извити модни подиума над основната зала долу. Масите на терасите бяха пълни, но долу имаше само неколцина сутрешни посетители, които пиеха кафе и четяха сутрешните вестници.

Поех си дълбоко въздух, слязох по стълбите и се приближих към барплота.

— Извинете, чух че търсите баристи — казах на жената на касата. Гласът ми прозвуча безизразно, но нямах достатъчно енергия да поправя това положение. Жената беше на средна възраст, рижа и с табелка, на която пишеше «Робърта». Вдигна поглед.

— Бих искала да кандидатствам. — Успях да докарам нещо като полуусмивка, но кой знае защо се опасявах, че изобщо не съм убедителна.

Робърта избърса осеяните си с лунички ръце в една кърпа и излезе зад плота.

— Баристи ли? Вече не.

Взрях се в нея, притаила дъх и усещайки как цялата надежда ме напуска. Планът ми беше всичко, което ме крепеше. Не бях обмислила какво ще правя, ако някой от етапите му не успее. Нуждаех се от план. Нуждаех се от тази работа. Нуждаех се от контрол над живота си, в който всяка минута да бъде планирана и всяко чувство — точно на мястото си.

— Но ми трябва помощник-келнерка, само нощна смяна от шест до десет — каза Робърта.

Примигах и устната ми потрепери леко от изненада.

— О! Това е… хубаво.

— Вечерно време намаляваме осветлението, баристите си тръгват, пускаме джаз и се стремим към малко повече изисканост. Преди тук опустяваше след пет, но сега се надяваме да привлечем хора. Икономиката е в криза — поясни тя. — Твоята работа ще бъде да посрещаш клиентите, да им записваш поръчките и да ги предаваш в кухнята. А когато храната е готова, ще я поднасяш по масите.

Постарах се да кимам въодушевено, за да й покажа колко много се нуждая от тази работа, и усещах как напуканите ми устни се нацепват още повече, като се усмихвам.

— Това… звучи идеално — успях да кажа дрезгаво.

— Имаш ли някакъв опит?

Нямах. Обаче двете с Ви идвахме в «Енцо» поне три пъти седмично.

— Знам менюто наизуст — казах и се почувствах по-материална, по-реална. Работа. Всичко зависеше от това. Щях да си изградя нов живот.

— Това ми харесва — каза Робърта. — Кога започваш?

— Довечера? — Не можех да повярвам, че ме наема. Стоя тук и не мога дори да се усмихна искрено, но тя не обръща внимание на този факт. Даваше ми шанс. Протегнах ръка да се ръкувам с нея и малко късно забелязах, че ръката ми трепери.

Робърта не обърна внимание на протегнатата ми ръка, огледа ме от глава до пети, наклонила глава на една страна, и аз се почувствах изложена на показ.