Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Ейййй — захили се насреща ми Готвача и разпери ръце. — Ела да те прегърна!

Боже мой! И Готвача знае! По лицето ми го е прочел, също като Гуин! Докато ме прегръща, ще ме опипа дали съм окичен. Съвсем се панирах. Часът бе точно един и пет следобед, а времето сякаш бе застинало. Намирахме се във величественото мраморно фоайе на резиденцията ми, на разстояние един от друг само четири лъскави квадрата черен и бял италиански мрамор — наредени шахматно — и се напъвах да измисля някое що-годе прилично обяснение защо, за разлика от всеки друг път, не мога да се прегърна с Готвача.

Изчисленията забушуваха из главата ми с такава скорост, че едва им улавях дирите. Не прегърна ли Готвача, той моментално ще усети, че има нещо гнило — но ако го прегърна, току-виж усетил онова дяволско магнетофонче, прилепено към слабините ми, или лепнатото на гърдите ми свръхчувствително микрофонче — Каква нечестност само! Какво вероломство! Жив предател съм си аз! Е, ако леко се надупя и изнеса напред раменете си, може и да ми се размине пък.

Докато стоях така, втренчен в Готвача, изведнъж взех да усещам по нов начин дяволските устройства, с които Агента маниак ме бе окичил — и магнетофонът, и микрофонът, и изолирбандът сякаш пораснаха, натежаха и станаха още по-видими. Магнетофонът бе горе-долу колкото пакет „Марлборо“, но на мен ми се струваше по-голям от кутия за обувки; граховото зрънце, представляващо микрофона, надали тежеше повече от трийсет грама, а имах чувството, че към гърдите ми е прилепена топка за боулинг. Отвсякъде ме избиваше пот, а сърцето ми думкаше така, сякаш в него се е заселил уплашен заек. Готвача от Джърси продължаваше да стои пред мен, изтупан в еднореден светлосив костюм с фини светлосини нишчици и колосана бяла риза с широки английски ревери. Нямах друг избор, освен да го прегърна, но в този миг ме осени: Заразен съм от опасен патоген!

Подсмръкнах два-три пъти и рекох:

— Денис, ти си истински балсам за болните ми очи… смрък-смрък… Благодаря ти, че дойде. — Изпружих десница, стегнах лакътя и се ръкувах сърдечно. — Но стой по-далеч от мен. Имам чувството, че пипнах нещо в оная килия… смрък-смрък… Някакъв грип ще е. — Ухилих се глупаво и придвижих десницата си още по-напред, сиреч „Дай си лапата бе, приятел!“.

Уви! Готвача е пич, та дрънка, и никакви грипни вируси не могат го стресна.

— Я ела тук! — пресече ме. — Голяма работа — някаква си настинка. Тъкмо в такива случаи човек разбира кои са истинските му приятели.

Истински приятели ли рече? Боже, престани с това убийствено чувство за вина! А то в този миг имаше висшето удоволствие да се запознае с пълната паника, заселила се в съзнанието ми. Последва и светкавичната смъртна схватка. Вината викаше: „Как може да предадеш толкова верен ти човек като Готвача? Нямаш ли капка срам поне?“. А паниката й отвръщаше: „Еби го тоя Готвач! Не го ли предадеш, ще свършиш като онова лигавещо се копеле, мистър Гауър“. При което вината контрира: „Няма значение. Готвача винаги ти е бил верен и ако го предадеш, значи си паднал по-ниско и от тинята в езерото!“. А паниката й отвърна: „Абе кой го е еня! По-добре да съм тиня, отколкото да гния цял живот в килията! Да не говорим, че Готвача в крайна сметка ще предаде Синеокия дявол, че да спаси собствената си кожа, така че какво шибано значение има?“. Вината продължаваше да напилва на своето: „Може и да не стане така. Готвача не е путка като теб; той е пич…“ — но точно тогава — нов прилив на паника! — Готвача отмести встрани ръката ми и за нула време скъси дистанцията.