Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Собствената ми роля се свеждаше до оплакване на висок глас:
— Боже мой, представям си как ще боли, като го отлепваш — озъбил се бях на Агента маниак. Имах предвид, че с махането на изолирбанда щеше да замине и голяма част от срамното ми окосмяване.
— Знам, знам — отвърна ми съчувствено Агента маниак, докато с опакото на дланта се мъчеше да отмести космите. — Повярвай ми обаче: няма по-добро място за криене на магнетофон. — Сви рамене, докато притискаше последното парче изолирбанд на десетина сантиметра над ташаците ми. — Каквито и да са подозренията на Готвача, надали ще посмее да ти опипа топките!
Да приемем, че е така, рекох си, ама какво да кажем за излизащата от магнетофона жица? Изскачаше над колана на левиските ми и стигаше до средата на корема ми. На края й имаше микрофон с размер на гумичка от молив, прилепен към мъжествената вдлъбнатина на пекторалните ми мускули. Според Агента маниак магнетофонът „Награ“ бил толкова чувствителен, че и шепотът ни щял да запише. След тези му мъдри наставления напуснах стаята на дъщеря ми и слязох във вътрешния двор.
И ето ме сега — оборудван за запис. Молех се само Готвача да е достатъчно хитър, че да не се самоуличи.
В този момент от страничната врата на кухнята се появи дълговременната ми прислужница Гуин Латъм. Над белите си маратонки носеше бял ленен панталон и широка бяла тениска. Така, както се бе издокарала, можеше да мине за сладоледаджийка — издаваше я единствено сребърният поднос с каната леден чай и двете високи чаши. Гуин бе на около петдесет и пет, но изглеждаше поне с десет години по-млада. Бе светла мулатка на неопределена възраст, безвременна, пухкава, с правилните черти на бял човек и със сърце от злато. Навремето явно виждаше у мен детето, което така и не бе родила, и ме обгрижваше по съответния начин: в началото на наркоманията ми ми сервираше в леглото ледено кафе и куалуди, а впоследствие, когато бях така надрусан, че почти напълно бях изгубил двигателните си умения, й се налагаше да ме преоблича и да бърше лигите по лицето ми.
Сега обаче, след като се бях откачил от дрогата, тя бе пренасочила безусловната си обич към Чандлър и Картър и по цял ден ги обсипваше с внимание. (Бог да ги опази!) Така или иначе, Гуин бе на практика част от семейството и самата мисъл, че някой ден ще се наложи да я освободя, страшно ме натъжаваше. Не бях сигурен до каква степен осъзнава събитията около себе си… но ето че изведнъж ме сполетя ужасяваща мисъл!
Бидейки южнячка, Гуин явно бе генетично предразположена към бъбрене. И както всички останали, силно обичаше Готвача, което означаваше, че неминуемо ще започне някоя раздумка с него. Направо го предчувствах! „О, Майсторе, добре си дошъл! Да ти спретна ли нещо за хапване? Сандвич с пуешко или купичка пресни плодове, например?“ „Защо не, Гуин? Ягоди намират ли ти се?“ „За жалост свършиха, Майсторе — двамата, дето са в стаята на Чандлър, изядоха последните.“ „Двамата в стаята на Чандлър, ли каза? Я ми ги опиши, Гуин.“ „Ами, Майсторе, единият все е засмян; на главата му има слушалки, а на врата му — фотоапарат с телеобектив; другият пък изобщо не се смее, но на бедрото му виси огромен револвер, а от колана му се полюляват чифт белезници…“
Боже мили — трябва да дам някакво обяснение на Гуин! Бях й представил окупационните сили като стари мои приятели и Гуин, която безусловно ми вярваше, прие думите ми за чиста монета, усмихна се мило на нашествениците и ги попита не искат ли да хапнат нещо — точно така, както щеше да запита и Готвача! Бях уредил децата да не са си у дома през този следобед и сигурно щях да се оправя няколко часа и без Гуин, но тя сто на сто щеше да се обиди, ако просто ей така й кажех да напусне имението за известно време.
— Нося ти леден чаец за деловата ти среща — изрече с обич Гуин и внимателно остави сребърния поднос върху безбожно скъпата кръгла тикова маса. — Сигурен ли си, че ония двамата горе нищичко не искат?
— Сигурен съм Гуин. Нищо не им трябва. — После така, между другото, подметнах: — А, Гуин, много ще съм ти благодарен да не споменаваш пред Денис за ония двамата горе… — Млъкнах и затърсих подходящо оправдание. — Става дума за съображения за сигурност, нали разбираш? Сигурността сега е много важна, предвид всичко, което става. — Какви ги плещя, мама му стара?