Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
По някое време през юни, след пощенската картичка и писмото от Рита и след моето посещение в квартирата на Джон, телефонът ми иззвъня точно посред нощ. Отначало нищо не се чу, но после до слуха ми достигна прещракването, характерно само за презокеанските разговори.
— Аз съм.
Беше Рита.
— Къде си?
— Няма значение. Някъде в Швейцария.
Последва още едно забавяне на сигнала, този път може би само за част от секундата. Заради ехото гласът й звучеше трептящ и отекващ в някакво празно пространство.
— Добре ли си?
— Да, добре съм. Съвсем добре. Исках да разбера как си.
Прещракването се повтори.
— Джон с теб ли е?
— Да. Макар и не в момента. Обаждам се от телефонна кабина.
Заглъхването на разговора по линията ме разтревожи. Опасявах се, че тя още в следващия миг ще прекъсне връзката, че времето неумолимо тече.
— Обмислям пътуване до Италия — признах й аз, макар мисълта за това още да не бе напълно узряла в съзнанието ми. — До нашето село.
— О.
— Можем да се срещнем там.
Пауза.
— Не зная.
Гласът й прозвуча безнадеждно крехък, немощен дори, сякаш трепкащите жици, които го пренасяха до мен, едва се справяха със задачата да го съхраняват по дългото трасе.
— Моля те — продължих аз.
— Не зная. Ще видим.
— Просто ела там. Ще те чакам.
— Ще видим.
На сутринта за кратко отново ме загриза съмнението дали този разговор действително се е случил. Струваше ми се, че някакъв глас е бил предаван по невъобразимо дълга куха тръба, а в единия й край виждах Рита, застанала на сянка до малко светло петно, огряно от лъчи. Необходим ми бе само миг, за да се освободя от мъглата на съня, сред който паметта ми бе задрямала, да се заема с организацията на най-неотложните задачи, защото бях сигурен, че ще замина и че ще я чакам там. Искаше ми се така да подредя нещата, че нищо да не бъде оставено на случайността, да няма други варианти, дори мислех за себе си като за място на картата, където тя или щеше да дойде, или — не.
Помня, че веднъж се опитах да й покажа в атласа къде се намира нашето село. Но дори и в най-подробния атлас, който успях да намеря в университетската библиотека, нашето село въобще не беше посочено, така че тя май се усъмни дали наистина съществува такова място, дали пък не бе плод единствено на моето въображение и дали там, сред гъсто сплетените тънки очертания на планинските пътища и на релефните линии на картата, се криеше местоположението на това ненаименувано на картата струпване на истински къщи, с реални хора, крачещи по уличките, където исках тя да се озове. Ако отидеше там, тя би трябвало да извърви своя път. В представите си мислено чертаех линията, която трябваше да следва: малката долина на юг от планините под Швейцария, надолу през равнините по поречието на По, след което трябваше да продължи сред нарастващата жега още много на юг. Страната щеше да я приеме и задържи, защото нали в края на краищата тя бе наполовина нейна рожба и тези хълмове бяха в кръвта й, както и това тъй синьо небе, и тези невзрачни руини, и опечената от слънцето земя. За нея нямаше друго пътуване, освен обратно към корените. Тя бавно се спускаше в моя блян към селото, което можеше да назове свой дом, бях сигурен, че тя непременно ще дойде там, както понякога се озоваваш в края на дълъг, изнурителен път след години скитане из чужди краища.