Къде отиде тя

По някое време през юни, след пощенската картичка и писмото от Рита и след моето посещение в квартирата на Джон, телефонът ми иззвъня точно посред нощ. Отначало нищо не се чу, но после до слуха ми достигна прещракването, характерно само за презокеанските разговори.

— Аз съм.

Беше Рита.

— Къде си?

— Няма значение. Някъде в Швейцария.

Последва още едно забавяне на сигнала, този път може би само за част от секундата. Заради ехото гласът й звучеше трептящ и отекващ в някакво празно пространство.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Съвсем добре. Исках да разбера как си.

Прещракването се повтори.

— Джон с теб ли е?

— Да. Макар и не в момента. Обаждам се от телефонна кабина.

Заглъхването на разговора по линията ме разтревожи. Опасявах се, че тя още в следващия миг ще прекъсне връзката, че времето неумолимо тече.

— Обмислям пътуване до Италия — признах й аз, макар мисълта за това още да не бе напълно узряла в съзнанието ми. — До нашето село.

— О.

— Можем да се срещнем там.

Пауза.

— Не зная.

Гласът й прозвуча безнадеждно крехък, немощен дори, сякаш трепкащите жици, които го пренасяха до мен, едва се справяха със задачата да го съхраняват по дългото трасе.

— Моля те — продължих аз.

— Не зная. Ще видим.

— Просто ела там. Ще те чакам.

— Ще видим.

На сутринта за кратко отново ме загриза съмнението дали този разговор действително се е случил. Струваше ми се, че някакъв глас е бил предаван по невъобразимо дълга куха тръба, а в единия й край виждах Рита, застанала на сянка до малко светло петно, огряно от лъчи. Необходим ми бе само миг, за да се освободя от мъглата на съня, сред който паметта ми бе задрямала, да се заема с организацията на най-неотложните задачи, защото бях сигурен, че ще замина и че ще я чакам там. Искаше ми се така да подредя нещата, че нищо да не бъде оставено на случайността, да няма други варианти, дори мислех за себе си като за място на картата, където тя или щеше да дойде, или — не.