Кралят на зимата

— Какво е това светица — попитах аз.

— Умрял християнин — обясни ми просто Нимю. — Те всички стават светци.

— А ти как си? — попитах я аз.

— Жива съм — каза Нимю безизразно.

— Щастлива ли си?

— Ти винаги задаваш такива глупави въпроси. Ако исках да бъда щастлива, Дерфел, щях да бъда тук с теб, щях да ти пека хляб и да пера постелките на леглото ти.

— Тогава защо не остана с мен?

Нимю плю в огъня, за да ме предпази от собствената ми глупост.

— Гундлеус още е жив — каза тя, за да смени темата.

— Затворен е в Кориниум — казах аз, макар че тя много добре знаеше къде се намира нейният враг.

— Издълбах името му върху камък и го зарових в земята — каза тя и златното й око блесна към мен. — След като той ме изнасили, забременях, но аз намерих мораво рогче и убих гнусното изчадие в мен.

Мораво рогче се наричаше черната мана по ръжените класове, с която жените предизвикваха помятане. Мерлин освен това използваше моравото рогче за далечни пътешествия из царството на сънищата, то му помагаше и по-лесно да разговаря с Боговете.

Люнет държеше да покаже на Нимю всичките си нови вещи — триножника, котела, ситото, накитите и наметалото, фината ленена рокля и очуканата сребърна кана с голия римски конник, който преследваше елен. Нимю се преструваше (не много убедително), че всичко това й прави голямо впечатление. Накрая тя ме помоли да я изпратя до Каер Кадарн, където щеше да прекара нощта.

— Люнет е глупачка — каза ми тя. Вървяхме покрай един поток, който се вливаше в река Кам. Под краката ни шумоляха изсъхнали кафяви листа. Навсякъде имаше скреж и беше много студено. Нимю изглеждаше по-ядосана от всякога, а това я правеше по-красива. И тя го знаеше.

— Започваш да си създаваш име — каза тя, поглеждайки към воинските пръстени на лявата ми ръка. Не носех пръстени на дясната, за да не ми пречат да държа здраво меча или копието, но на лявата вече имах четири железни пръстена.

— Късмет — казах аз скромно.

— Не, не е късмет — каза Нимю и вдигна лявата си ръка да ми покаже белега. — Когато ти се сражаваш, Дерфел, и аз се сражавам с теб. Ти ще станеш велик воин и така трябва да бъде.

— Наистина ли?

Нимю потрепери. Небето беше сиво, сиво като неизлъскан меч, макар че на запад хоризонтът беше набразден от ивици бледа жълта светлина. Дърветата бяха голи и черни, тревата беше потъмняла, а пушекът от огнищата в селото се стелеше ниско над земята сякаш се страхуваше от студеното мрачно небе.