Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
Болест №9
Префектурата на полицията в лицето на дивизионния комисар Пиер Брезийон, ни увери, че четирите тайнствени убийства, извършени през седмицата в Париж, са дело на сериен убиец. Жертвите били удушени, а натовареният с разследването главен комисар Жан-Батист Адамсберг показа на пресата снимки, на които ясно личаха следи от удушаване. Но днес всеки знае, че смъртните случаи се приписват от анонимен информатор на започваща епидемия от черна чума — ужасния бич, вилнял някога по света.
При тази алтернатива ние си позволяваме да се усъмним в безупречната демонстрация на полицейските ни служби, като се върнем осемдесет години назад. Париж е изтрил от паметта си историята на последната чума. Само че столицата е била поразена от тази болест сравнително неотдавна, през 1920 г. Тръгнала от Китай през 1894-та, третата чумна пандемия опустошава Индия, където убива дванайсет милиона души, и стига до Западна Европа, минавайки през пристанищата й в Лисабон, Лондон, Порто, Хамбург, Барселона и… Париж, пренесена от тръгнал от Хавър шлеп, разтоварил стоката си на брега на Левалоа. За щастие, както навсякъде в Европа епидемията трае кратко и за няколко години е напълно овладяна. Независимо от това тя взема деветдесет и шест жертви, главно в северните и източните предградия на града, от средите на бедното население и вехтошарите, обитаващи нехигиенични бараки. Заразата успява да проникне и в центъра, където убива двайсетина души.
Докато трае епидемията обаче, правителството я пази в тайна. Застрашеното население е ваксинирано, без да се уведоми пресата за истинската причина за подобни извънредни мерки. В поредица от вътрешни докладни записки Епидемиологичната служба на Префектурата на полицията настоява да се скрие от населението възникналият проблем, който срамежливо назовава „болест № 9“. Така Генералният секретар пише през 1920 г.: „По няколко случая на болест №9 са регистрирани в Сент Уан, Клиши, Левалоа-Пере и в 19 и 20 район. (…) Напомням ви, че тази записка има строго конфиденциален характер и че не трябва да се всява паника сред населението“. Информация обаче все пак изтича и вестник „Юманите“ разкрива истината в броя си от 3 декември 1920 г. „Сенатът посвети вчерашното си заседание на болест №9. Що за болест е тя? В три и половина узнахме от г-н Годен дьо Вилен, че става дума за чума…“
Без да обвиняваме представителите на полицията, че и днес както вчера фалшифицират фактите, за да скрият от нас истината, тази люлка историческа справка полезно напомня на гражданите, че държавата си има свои собствени истини и че винаги добре е владеела изкуството на прикриването.
Адамсберг замислено отпусна ръка, като продължаваше да държи подривния вестник. Чума в Париж през 1920 година. За пръв път чуваше за подобно нещо. Набра номера на Вандуслер.
— Прегледах вестниците — каза Марк, без да изчака какво ще му съобщи комисарят. — Вървим към пълна катастрофа.
— Вървим — потвърди Адамсберг. — За чумата от двайсета година вярно ли е, или е кьорфишек?
— Абсолютно вярно. Деветдесет и шест случая, от които трийсет и четири смъртни. Въпросните вехтошари от предградията и няколко души от центъра, най-страшно е било в Клиши, отнесла е цели семейства. Децата събирали умрелите плъхове от сметищата.
— Защо не се е разпространила?
— Ваксинации и профилактика. Но главно самите плъхове като че ли са придобили имунитет към болестта. В Европа чумата вече е агонизирала. Само в Аячо е упорствала до 1945 година.
— А за мълчанието на полицията вярно ли е? За „болест №9“?
— Напълно, господин комисар, съжалявам. Невъзможно е да го опровергаете.
Адамсберг затвори и закрачи из стаята. Епидемията от двайсета година прищракваше в главата му като дискретен механизъм, който отваря скрита врата. Не само беше открил отправната си точка, но като че ли вече можеше да опита да премине през открехнатата врата и да се спусне по тъмното стълбище с лек мирис на мухъл, по стълбището на Историята. Мобилният му телефон прозвъня в джоба му и Адамсберг чу гласа на вбесения от сутрешните вестници Брезийон.
— Каква е тази идиотщина с потайната полиция? — крещеше дивизионният. — Какви са тия щуротии за чума през двайсета година? Испанският грип — да! Но чума! Искам веднага да публикувате опровержение.