Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Смъртта е заложена в съдбата ни, инспектор Али. Рано или късно, всички ще я изпитаме. В сурата „Ал Имран“79 е казано, че Аллах отрежда живота и смъртта80, според учението на Аллах смъртта е свързана със срока, който ни е даден до последния ни ден, и това е решение на Бога. Земните блага се дават на онзи, който ги пожелае. На пожелалия ад му се дава адът. Казано е: „Никой не умира освен с позволението на Аллах в предписания срок. Който иска наградата на земния живот, Ние му даряваме от него, а който иска наградата на отвъдния, Ние му даряваме от него. И ще въздадем на признателните“81. Както се вижда, кога, къде и как ще дойде смъртта, е по волята на Аллах. Несъмнено и смъртта на баща ми не е изключение от това свещено правило. Без съмнение такава е била волята на нашия Създател.
79 Аллах избра над народите Адам и Нух, и рода на Ибрахим, и рода на Имран – сура за рода на Имран, аят 33 (Свещеният Коран. Превод проф. Цветан Теофанов). – Б. пр.
80 Аят 156 (Свещеният Коран. Превод проф. Цветан Теофанов). – Б. пр.
81 Сура „Ал Имран“, аят 145. – Б. пр.
Не, не Али й възрази, а малкото момче от дома за сираци. Срещу себе си виждаше не Ефсун, а жестокия директор на дома в Йозгат Шерафеддин:
– Убийството на баща ви не е по волята на Аллах, а защото така са пожелали убийците му. Защо Аллах ще иска рабите му да бъдат убивани?
Младото момиче притвори за миг очи, а като ги отвори отново, сякаш говореше на всички нас или четеше молитва:
– Божията мъдрост не подлежи на съмнение. И доброто, и злото идват от него. Ние, неговите немощни раби, не можем да знаем Божия промисъл – кога и защо е направил това или онова. Разбира се, всичко, което върши Аллах, има своя смисъл. Неговата справедливост е над всеки и над всичко. Той по-добре от нас разбира кой е прав и кой не. Затова понякога висшата добродетел е да приемем случващото се.
Какъв беше смисълът на тези нейни думи? Дали се опитваше да каже, че смъртта на баща й е справедлива, или че трябва да приемем и най-лошото, което ни се случва, с покорство, без да се бунтуваме срещу Аллах?
– Какъв човек беше покойният? – попитах я аз, за да си изясня по-добре този момент в казаното от нея.
Опита се да оправи яката на канеленото си сако. Сякаш печелеше време, за да реши какво и как да отговори на въпроса ми.
– При нас не е прието да се говори лошо за мъртвите – отвърна с усмивка, прикриваща душевното й състояние. – Освен това аз съм негова дъщеря.
Никак не беше глупава тази Ефсун! С думите си: „Аз съм негова дъщеря“, тя намекваше, че баща й не е бил добър човек. Струваше ми се, че възнамеряваше да ни сътрудничи, но Али отново не виждаше реалността каквато е заради собствените си предразсъдъци.
– Тогава ти кажи, Йомер! – подкани той младежа. – Какъв човек беше бъдещият ти тъст?
Йомер стоеше прав до креслото на Ефсун. Трепна, сякаш беше хванат натясно и съвсем неподготвен. Отговори съвсем равнодушно, без никаква емоция, все едно говореше за някой напълно непознат:
– Нищо лошо не ми е направил на мен.
И толкова – нито някакъв детайл, нито някакво обяснение, нищо. Но нашичкият с магарешкия си инат не го остави на мира:
– Добре де, но бъдещият ви тъст обичаше ли ви? – Без да дочака отговор, продължи, посочвайки към ръката на Йомер: – Забелязах, че нито вие, нито госпожица Ефсун имате пръстени...
Младата двойка едновременно погледна към пръстите на дясната ръка.
Доволен от ефекта на думите си, помощникът ми тозчас хвана бика за рогата:
– Да не би покойният да не е одобрявал много-много вашия брак?
– Нищо подобно! Баща ми много искаше да се оженим!
Веждите й се вдигнаха нагоре, а в очите й запрескачаха гневни пламъчета.
– Пък и каква връзка може да има това с убийството му?
Да, в този момент трябваше да се намеси „добрият полицай Невзат“.
– Моля ви, госпожице Ефсун! Успокойте се! Ние само се опитваме да издирим убийците на баща ви. И нямаме намерение да се бъркаме ни най-малко нито във вашия живот, нито в живота на Йомер!
Думите ми явно не бяха достатъчни да я успокоят. Стоеше все така с вдигнати вежди.
– Тогава трябва да разследвате деловия живот на баща ми! Защото никой от семейството не би му причинил зло!