Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Тук май трябва да е?
– Да, това ще да е... Кооперация „Кънаджъ“.
– Пред месарницата има празно място, я приближи още малко.
Но не успяхме да паркираме пред „Халис Касап“. Един пикап с бели каси, разнасящ месото, грабна пред очите ни местенцето, което си бяхме харесали. Видях, че шофьорът с кървавата бяла престилка, слязъл от пикапа, е млад мъж с чалма и брада, и тутакси си помислих, че Али ей сега ще вдигне патърдия, но не стана нужда да го озаптявам, той подкара колата към аптеката „Герчек“, само на десетина-петнайсет метра по-напред. Щом видя младата червенокоса продавачка с дълги до раменете коси да си бъбри и шегува с младежа на касата, отчаяният израз на лицето му се стопи.
– Слава богу, тук имало и нормални хора! – промърмори той, докато паркираше колата. – Наистина, шефе, сякаш съм отишъл в някоя чужда държава!
– Не си в друга държава, Али. Турция е това, и както туй девойче и младежът са нашият народ, така и другите, и те са от нашия народ.
Онзи угрижен, изпълнен със съмнения израз отново се появи в очите му. Опитваше се да асимилира казаното от мен, но някак си не успяваше и отново поклати глава:
– Бога ми, не знам! Да бе, казвате, че и те са наши сънародници, обаче... – Погледът му се плъзна към двете дечица, играещи си отстрани на улицата, и отново се разпали: – Вижте го сега това! Няма и десет годинки, а е със зелена чалма на главата и с шалвари на краката. Това ли е да си мюсюлманин?
– Според теб може и да не е, но според родителите му – това е да си мюсюлманин.
Не ми отговори, само вървеше мълчаливо край мен чак докато стигнахме до къщата на убития. Щом спряхме пред кооперация „Кънаджъ“, и погледът ми се залепи върху декорираната със зелена мозайка, също като на тюрбетата, табела с името й68. Беше изписана с арабица.
68 В Турция отделните сгради носят свои имена, а не само номера на улицата, на която се намират. Обикновено това са имената на собственика на сградата. – Б. пр.
– Май цялата кооперация е на убития, измърморих аз. И Недждет не е бил от бедните. Какво ще кажеш, да не би нашият убиец да си избира жертвите измежду богаташите?
– Това не знам, шефе, но май и тоя Мукаддер е бил от ония, религиозните фанатици – отвърна ми Али, вторачил се в изписаните на арабски думи върху табелата.
Припомних си дрехите, с които беше облечен, като го открихме снощи. „Не, нямаше вид да е от тях“, бих му отговорил на Али, но си помислих, че за разследването не беше важно точно колко религиозен е бил убитият, затова премълчах. Вместо да подхващам наново същата тема с помощника ми, протегнах ръка и позвъних на вратата. Тя моментално се отвори. Близките, научили вече за смъртта на Мукаддер, сигурно вече бяха започнали да се стичат в къщата му и вратата се отваряше на всеки новодошъл, без изобщо да попитат кой е. На влизане в сградата чухме, че един етаж по-горе също се отвори някаква врата. Някой запали автоматичното осветление на стълбището. На стъпалата, всяко различно на дължина – явно строителят предприемач е бил лаз69, се показа лицето на някакъв младеж. Надничаше надолу, опитвайки се да разбере кои сме ние. След като преодоляхме несъразмерните стъпала и стигнахме до него, той ни изгледа недоумяващо. Али обаче не се впечатли ни най-малко от това.
69 Лазите са етническа група на грузинците в Турция. – Б. пр.
– Дойдохме да разследваме убийството – с рязък тон обясни той на учудения младеж.
Ръката му взе да опипва наболата рядка брада, а в черните му като въглен очи запрескачаха тревожни пламъчета. Никак не ни се зарадва, като разбра за какво сме дошли.
– От полицията ли сте?
В гласа му звучеше същото недоволство, каквото се четеше в погледа му.
– Да, а вие кой сте?
Вместо да се представи, посочи вратата зад себе си и рече:
– Почакайте малко, ще извикам Ефсун... Дъщерята на покойния.
Али здраво сграбчи младежа за лакътя.
– Не бързай толкова! Инспекторът ти зададе въпрос, първо му отговори на въпроса. Кой си ти?
Леко измъкна ръката си от хватката на Али.
– Аз съм Йомер...
В гласа му нямаше нито паника, нито страх. Заместникът ми взе да се изнервя, като разбра, че оня не се притеснява от нас.
– Йомер чий? Нямаш ли си фамилия, синко?
– Не сте ме питали, да ви кажа. Йомер Екинли.
Али го изгледа от глава до пети, все едно имаше насреща си някой терорист от „Ал Кайда“.
– Добре, какъв си на жертвата?