Убийството на султана

– Дааа, сега разбирам – окопити се професор Тахир. – Значи, затова се е интересувала от детството на Мехмед II.

Не, ето сега играеше старата лисица. Изненадата му одеве беше истинска, но бавно плъзналото по лицето му спокойствие и наподобяващият радост блясък в очите му говореха, че се е справил с важен проблем. А трябваше да бъде много разтревожен. Ами помислете, ако Нюзхет е била заклана заради обвинението към Завоевателя в убийство, то тогава изясняването на причините за престъплението би трябвало да ги разтревожат. Но нито Тахир Хакъ, нито съмишлениците му изглеждаха така. Това наистина беше любопитно. Какво всъщност ставаше? Не беше ли такъв проектът на Нюзхет? Дали не бях взел за действителност въображението си? Но нали сам професорът спомена за проект? Ако такъв нямаше, защо тези тримата биха дошли в кабинета ми? Да изтърбушат чекмеджетата ми, да проучат записките ми, да ровят из файловете в компютъра ми… Дали те са влизали тук? Определено не Тахир Хакъ, но тия двамата… Отново погледнах едрото тяло на Четин. Дали този грубиян не беше ме блъснал в коридора? Защо не? Не видях лицето му, но… Беше изчезнал в тъмнината като вятър, за да не го видя. Виж решителността в очите на тия, вторачили са се в една точка като войници, които не се интересуват от нищо друго освен от постигането на целта. А командир им е известният и славен Тахир Хакъ… Да, няма съмнение, че те са претършували кабинета ми. Естествено, познават всяко кътче на сградата… Дори местоположението на ключовете ми… Никой друг не би влязъл… Добре, но какво са търсили? Какво са се надявали да намерят? Документи, информация, записки, свързани с проекта на старата ми любов… Хубаво, но за какъв проект става дума?

– Явно Нюзхет е търсила документ, потвърждаващ убийството на баща му от Мехмед II – продължи професор Тахир. Притворил очи, се опитваше да докаже, че е по-умел лъжец от мен. – Сега разбирам защо ме питаха за смъртта на Мурад II… – и обърна поглед към Четин. – За това е бил и спорът и с теб.

Намръщеният му студент се изненада, не успявайки да се приспособи към гъвкавата мисъл на професора.

– Какво? Моля, професоре?

– Нали спорихте с Нюзхет? – смъмри го храбрият професор. Какво ли беше изпатил от тия идиоти, горкичкият. – За хуманизма на Завоевателя…

– Да, говорихме за отговорността да убиеш владетел – включи най-сетне дебелата глава на Четин.

– Не за отговорността – припомни му професорът. – За правото да убиеш… За законовата и конституционна обосновка на убийството на нарушилите реда в името на доброто на народа и държавата… Освен това престъпленията са извършвани за предотвратяването на смъртта на повече хора. Но покойната Нюзхет беше против и двете определения – и леко въздъхна, като да съжаляваше. – Прав си, Мющак, тя избираше все злободневни теми. Беше работлива и проницателна, обаче искаше всяко нейно откритие да стане събитие, всяка статия да предизвика буря… въпреки неколкократните ми предупреждения…

Въпреки предупрежденията! Значи, Нюзхет е била заплашвана.