Фурията на принцепса
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #5
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на принцепса». Краткое содержание книги:
— Защо точно Дуриас, Първо копие? — попита Октавиан.
— Той познава канимите, сър — отговори Маркус. — Работил е в тесен контакт с тях, крачил е в един строй с тях, тренирал е с тях. Той ги познава по-добре от всеки от нас — включително и от вас, сър. Знае възможностите им в сравнение с нашите, познава техните методи, знае как мислят. Той е по-добър от почти всеки в експедицията, в състояние е да ви каже какво знаят и какво не знаят канимите за способностите на алеранците и, ако не се лъжа, той самият не е новак в призоваването на земни фурии или в ориентирането в открита местност.
Старият курсор доста дълго се взираше мълчаливо в Маркус, преди най-накрая да проговори.
— Въпросът е — каза Магнус, — ще бъде ли готов да сподели тези знания с вас, сър. Дуриас не питае любов към Алера или нейните граждани.
— Както щях и аз, ако бях на неговото място и бях живял неговия живот — отговори Октавиан. — Алеранците го поробиха. Хората на Варг го освободиха от оковите и го научиха как да се бори, за да може да защити тази свобода. Бих бил повече от наполовина готов да оставя Алера да бъде унищожена, ако бях израснал при същите условия.
— Точно затова ви съветвам да изберете някой друг — каза Магнус.
Октавиан поклати глава.
— Първото копие е прав, Магнус. Макс и Красус имат всички умения на призователи, от които може да се нуждаем. Кайтай е един от най-добрите разузнавачи и следотърсачи в легиона. Вярвам в способността й да намери пътя обратно към кораба, дори ако канимите й завържат очите и я отведат при майстора на войната в чувал — той замислено забарабани с пръсти по главата. — За нас по-ценно от броя на мечовете или фуриите е знанието. А Дуриас го има. Така че се нуждаем от него.
— И защо решихте, че той ще сътрудничи — попита Магнус.
Октавиан се усмихна.
— Веднъж му направих услуга.
Максимус изсумтя.
— Да. Между другото, носът му никога няма да е прав след твоята услуга.
— Оставете Дуриас на мен — уверено каза принцепсът.
— Магнус, бъди така любезен, предай му съобщение. Покани го при мен възможно най-скоро, ако обичаш.
— Разбира се, милорд.
— Добре. Джентълмени, извинете ме, но трябва да говоря насаме с Първото копие.
Останалите се сбогуваха и напуснаха помещенията, оставяйки Маркус и принцепса сами.
— Сър? — каза Маркус, щом останаха сами.
— Моля, седни — каза Октавиан и посочи съседния стол.
Маркус го вдигна и седна, мръщейки се.
— Смятате да ме понижите или нещо подобно, сър?
Устните на Октавиан се разтегнаха в усмивка.
— Нещо подобно. Магнус казва, че сте се справил отлично със събирането на информация по време на пътуването. Че сте успял да надзърнете в някои от техните карти и че вие сте този, с когото са контактували ловците, когато са искали да ни предадат информация.
Маркус сви рамене.
— „Чистокръвен“ е най-големият им кораб и техният флагман. Там идват и си отиват много хора, има най-много движение и активност. Мисля, че всеки би могъл да направи това, което направих аз.
— И все пак го направихте вие — каза Октавиан. — Направил сте много повече, отколкото се е изисквало от вас, Маркус.
Той скръсти ръце и се намръщи.
— И аз смятам да ви помоля да отидете още по-далеч.
Маркъс се намръщи в очакване.
— Оставям ви да командвате легионите — каза Октавиан.
Маркус повдигна вежди.
— Сър? Не можете да направите това.
— За каква врана не мога? Аз съм принцепсът на Алера и командирът на тази експедиция. Мога да назнача за командир всеки, когото сметна за подходящ.
Маркус поклати глава.
— Сър, в Първи алерански има достатъчно трибуни, които ме превъзхождат по звание, и изобщо не съм сигурен, че на капитана на Свободния алерански би му харесала идеята центурион на Първи алерански да му заповядва.
— Имаш повече боен опит от който и да е трибун и от двата легиона — отвърна принцепсът. — И няма много живи членове на Кралския дом на храбростта. Дори в Свободния алерански името на Валиар Маркус се ползва с уважение.
Маркус се намръщи и сведе поглед към обсипаните си с белези ръце.
— Тайната, за която и така вече повечето знаят — продължи Октавиан, — е, че Магнус не е обикновен камериер.
— Курсор? — попита Маркус повече за формалност. Все пак на Валиар Маркус му трябваше потвърждение на подозрението. Не беше сигурен на сто процента.