Фурията на принцепса

Октавиан се изправи.

— Не е нужно да унищожавам хиляди, Магнус. Но няколко мъже биха могли, в случай на усложнения, да ме върнат на кораба, ако са рицари Аери. Или да ни скрият и да ни позволят да пътуваме зад воал, ако са призователи на дърво. Бих казал, че ще трябва да взема толкова хитрост, колкото и сила. Съгласен ли си, Маркус?

— В общи линии — каза Маркус. — Да, сър. Дори ако с вас е цялата войска, сър, ние не бихме могли да се сражаваме срещу цяла канимска държава и да победим — но имаме достатъчно войски, за да превземем и задържим това пристанище за известно време, ако е необходимо. Това, от което се нуждаете, е група достатъчно малка, за да не предизвиква тревога сред канимите — но достатъчно силна, за да се измъкне от неприятности, и с достатъчно ловкост и умения, за да се върне тук през враждебна местност, ако е необходимо.

Октавиан кимна рязко.

— Звучи съвсем разумно.

— По стандарта на лудия ли? Разумно за какво? — попита Магнус. Гласът му беше сух, но буквално пропит с горчивина.

— Предложения? — попита Октавиан, гледайки весело и спокойно към Магнус.

— Аз — каза веднага Максимус.

— Съгласен съм — каза Маркус. Големият Антилар беше генератор на унищожение в битка от всякакъв мащаб.

— Аз — каза Красус секунда по-късно.

— Да — каза Магнус. — Казахте, че имате нужда от ловкост.

— Отивам — обяви Кайтай.

— Госпожо посланик — започна Магнус, — би било по-добре, ако…

— Отивам — повтори Кайтай с абсолютно същия тон, стана и тръгна към вратата на каютата. — Алеранецът ще ви го обясни.

Маркус отстъпи встрани, когато жената-марат излезе от каютата, и затвори вратата след нея.

Октавиан поклати глава и въздъхна.

— Това са трима. Кой още, как мислите? Радеус? Един бърз летец може да бъде полезен.

— Дуриас, сър — каза Маркус без колебание.

Веждите на Октавиан се вдигнаха нагоре. Красус се намръщи.

— Той… не е ли Първото копие на Свободния алерански легион?

Маркус кимна.

— Това е смешно — каза Магнус. — Не знаем почти нищо за този човек. Той не дължи нищо на никого в Империята и няма никакъв интерес да пази принцепса. Всъщност той е предател.

— Нека не хвърляме напразно тази дума, Магнус — каза Октавиан. — Никога не знаеш кого може да улучи.

Маркус се усмихна леко и Октавиан му отговори със същото. Младият мъж би искал да си мисли, че Маркус се усмихва, защото си спомня за похода на принцепса предишната година, когато той проникна в Сивата кула в Алера Империя и отвлече посланик Варг изпод носа на Сивата гвардия. Няма значение. Октавиан имаше достатъчно проблеми и без да натоварва съзнанието си с още някакви неприятни знания.