Тръстиковият път [bg]

— По-кротко с пиячката, скъпи — каза му Чери Бутера.

Аксел Дженингс седеше до кухненската маса по потник, камуфлажни панталони и чехли на бос крак. Пред него имаше шише текила и чинийка с нарязан лимон. Той си наля, гаврътна чашата, близна сол от китката си и захапа резенче лимон. Раменете му бяха тъмни като махагон, корави и възлести, с обтегната, топла и гладка кожа, напръскана с червеникави лунички. Не беше красив в обичайния смисъл на думата, но имаше хубава кожа и Чери обичаше да я докосва, особено когато той проникваше в нея, а тя разперваше пръсти върху раменете му и бавно плъзваше ръце надолу към кръста.

Колежките й казваха, че би могла да си намери по-свестен приятел. Наблягаха, че Аксел се слави като жесток човек. Намерили за кого да приказват! Техните приятели бяха побойници, пияници и женкари. Аксел убиваше хора по служба; нали затова им плащат на ченгетата. Освен това не говореше за тази част от живота си, а ако някой пострадаше от ръката му, значи си го беше заслужил. Когато излизаше с Аксел, никой не смееше да се държи зле с нея.

Но работите определено тръгнаха на зле откакто убиха Джими Бургойн. Аксел беше мрачен непрекъснато, сякаш смяташе, че е виновен за смъртта на Джими. А сега имаше още по-лош проблем и Чери не знаеше как да му помогне.

— От пиенето вреда няма — процеди Аксел. — Човек сам си решава колко да пие. След това слага тапата. Положението е в неговите ръце. Така казваше татко.

Днес беше свалил бинтовете. Половин час лежа вън на двора по шорти, с влажна кърпа върху очите, и разговаря по клетъчния телефон с някакво друго ченге. Когато се прибра, пусна всички влакчета, извади бутилка и не си сложи превръзките. От сборното бръмчене на влакчетата цялата къща кънтеше като огромна шевна машина.

— Май е по-добре да си тръгвам — каза тя. — Трябва да си почиваш.

— Ела тук — нареди Аксел.

Той протегна ръка към нея, очаквайки тя да седне в скута му. Чери преплете пръсти с неговите, но остана права, като се мъчеше да не гледа лицето му.