Тръстиковият път [bg]

Но всеки път, когато си избистрях главата и се опитвах да се съсредоточа върху хубавите неща на новия ден — лекия летен дъждец над залива, обедните срещи с Бутси при Виктор или в парка, дългите летни вечери и багрите на залеза високо в небето, сладоледените почерпки с Алафеър и нейните съученички от групата за литературно творчество — умът ми отново и отново се връщаше към мислите за съдбата на майка ми, нечутите й викове за помощ и факта, че убийците още са живи.

Но ме тормозеше още нещо. Много отдавна бях приел загубата на детството и семейството си заедно с онзи невинен каджунски свят, в който се бях родил. Загубата е като смъртта. Навестява всекиго и не бива да я оставяш да владее живота ти.

Сега обаче не изпитвах чувство за загуба, а за кражба и насилие. Бяха откраднали паметта за майка ми и печалната почит, която изпитвах към нея. Сега записаната в затвора лъжа на един мъртъв мошеник, че майка ми е била курва и крадла, бе станала част от полицейско досие в Ню Орлиънс и нямаше как да променя това.

— Измъчва ли те нещо? — попита Хелън Соало, влизайки в кабинета ми.

— Не, нищо съществено — отговорих аз.

Хелън застана до прозореца, разтри си врата и се загледа към улицата.

— И какво? — рече тя. — Кони Дезотел просто престана да идва, така ли? Изобщо не я тревожи, че е снимана с двойка сводници.

— Така ми се стори — кимнах аз.

— Била е в кабинета си. С цялата прокурорска машина под ръка. Не я оставяй да те заблуди, Дейв. Тази мръсница те е взела на мушка.

Но беше петък следобед и не ми се мислеше за Кони Дезотел. Напуснах службата, купих от пазара френска франзела и подкарах по черния път към къщи. Между клоните на дъбовете над главата ми слънчевите лъчи блестяха като излъскана мед.