Тръстиковият път [bg]

— Без да искам. Извинявай.

— Гледай малко по-весело — посъветва ме тя.

— Непременно.

Няколко минути по-късно Бутси и Алафеър се приготвиха да потеглят с колата към града. Слънцето хвърляше червеникави петна по земята под дърветата. Усещах във вятъра дъх на хумус и влажния, тежък и топъл мирис на блато и гниеща риба.

— Никакво пътуване с непознати момчета, Алафеър — казах аз. — Разбрахме ли се?

— Не — отсече тя.

— Алф!

— Престани да ме смяташ за дете. Иначе няма да ти говоря.

Бутси ме погледна иззад нея, поклати глава и каза:

— Ще се върна след малко, Дейв.

Останах да ги гледам как се отдалечават към Нова Иберия.

Не знаех дали съм добър баща, но бях научил, че когато дъщеря ти е между тринайсет и седемнайсет години никога няма да я победиш с аргументи, а ако прибегнеш към гняв, принуда и несправедливост, ще намразиш победата си, защото е прикрила слабостта, и няма да получиш лесно прошка нито от нея, нито от себе си.

Изчетох вестника на верандата, после здрачът между дърветата се сгъсти, падналите листа потъмняха и се размазаха. По пътя мина кола със запалени фарове. Видях как Батист излезе от магазинчето, събра в кофа жаравата от барбекюто и сред облак искри я метна в реката.

Влязох вътре, легнах на дивана с вестник върху лицето и заспах. В съня си видях гладките мъртви клони на дърво сред солена пустиня. В далечината се издигаха пурпурни хълмове, борове, кедри и кактуси, а дъждът се ръсеше от облаците като дим. После върху възловатите клони на съсухреното дърво кацна ято пъстри птици. Изпод кората плъзнаха зелени филизи, обвиха клоните и изведнъж разгърнаха цветове и крехки млади листенца по краищата на вейките, тъй че дървото заприлича на човек, възнасящ към небесата огромен букет.