Дъщерите на Костотрошача [bg]

Скръцна със зъби и изстена. Само да виждаше! Гняв припламна в корема й, в гърдите, по лицето и изведнъж й се прииска да се разкрещи. И го направи. Изкрещя своята безпомощност в мрака, който я обгръщаше от всички страни.

Безсмислено е, даде си сметка тя, и затвори уста.

Коленете й.

Замръзна при тази мисъл.

Можеше да свали превръзката през очите си с колене, нали? Защо не се беше сетила досега?

Сви крака и се приведе към коленете си. Челото й лесно осъществи контакта и беше въпрос на броени секунди, преди да успее да избута превръзката от очите си.

Бледа светлина се процеди в голямата бетонна стая от няколко пролуки в ъглите на тавана. Затворена дървена врата на няколко метра от нея. Няколко кутии с амуниции върху масата отдясно. Сгъваем стол. Метално легло с тънък сив матрак стоеше неизползвано до далечната стена.

Предположи, че се намира под земята, в бункер или в мазе.

Вгледа се в леглото и й се прииска да можеше да лежи и да си почива, докато чака. Но после й хрумна нова мисъл, примесена със звука от трошенето на краката на Джеймс Каан, докато лежеше в леглото си в онзи филм „Мизъри“.

Преглътна мъчително и се опита да се отпусне. Карираното синьо долнище на фланелената й пижама беше изцапано, но не беше скъсано. Беше облечена с бяла фланелка, която беше учудващо чиста. Бетани погледна към босите си стъпала.

Проблемът с героя от „Мизъри“, както и с героите от много други филми на ужасите, беше, че те не разсъждаваха трезво. Бетани добре разбираше защо е така, докато седеше тук, привързана за метален прът в някакво циментово мазе и чакаше Костотрошача да се върне.