Диамантът на Венеция [bg]

Вече останаха само две кучета, но Мариам започна да се уморява. Приливът на почти свръхчовешка сила, която я беше изпълнила при влизането й в ямата, постепенно се отичаше. От задницата и бедрото й, там, където кучетата бяха забили зъбите си, шуртеше кръв. Кръв капеше и от раните по ръцете й. Усетили миризмата на кръв, двете останали кучета изпаднаха в истински бяс. Когато тя вдигна ръце, за да се защити, зъбите им разкъсаха плътта й. Мариам успя да отметне едното от себе си, но доловило слабостта на жертвата си, то се върна още по-ожесточено и й се нахвърли отзад.

Краката на Мариам се подкосиха. Тя се свлече на колене върху твърдата земя. Това е то, спомняше си сега как тогава си беше помислила, този път вече ще ме убият. И тази мисъл й донесе донякъде облекчение. Хилещата се, крещяща тълпа също усещаше, че краят й е близо — макар и слабо, въпреки силните удари на сърцето си, тя чуваше виковете им. По-скоро чувстваше, отколкото виждаше лицата им — очите, пълни с омраза, тънката, опъната от недохранване кожа върху скулите им, зейналите уста, летящата наоколо слюнка, почернелите остатъци от зъби.

Краката й изведнъж натежаха, сякаш вече не бяха нейните — всяко тяхно движение й представляваше истинско усилие. Но някак си, макар че и тя не знаеше точно как, сигурно бе успяла да нанесе удар на едно от кучетата, защото по-дребното от тях се отдалечи със скимтене и куцане, опитвайки се да оближе една от лапите си.

Вече беше останало само едно куче — най-голямото и най-жестокото. С един последен, напразен опит да се спаси, тя се опита да се изправи на крака, ала беше твърде бавна, твърде непохватна за него. Кучето скочи. Мариам се стовари на земята като повалено дърво и остана така, опитвайки се да прикрие глава с ръцете си. Не усещаше никаква болка — единствено ръмженето на животното, подготвящо се за решителната атака, отвратително миришещия му топъл дъх върху лицето си, металния вкус на собствената й кръв върху устните й.