Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
— Какво става, за бога? — попитах, когато го настигнах и се качихме на тротоара.
— Каквото и да става, надявам се, че не си поискала нищо допълнително за бюджета си тази година — отвърна той грубо.
Беше възрастен мъж, винаги добре облечен и крайно неприятен. Днес беше ужасно ядосан.
Погледнах към сградата, но не видях никакъв дим.
От съседните улици се чу виенето на пожарникарските сирени.
— Някакъв тъп задник е включил проклетата противопожарна система, която не спира да работи, докато не изхаби всички химикали — съобщи той и се вторачи гневно в мен, като че ли аз бях виновната. — Бях нагласил шибаното нещо да заработи със закъснение, така че да предотвратя точно това.
— Да, но то нямаше да помогне особено много, ако в някоя от лабораториите наистина бе избухнало нещо или бе станал пожар.
Не можах да се въздържа да не му посоча фактите, защото и повечето от другите му решения бяха не по-малко малоумни.
— Ако настъпи подобен момент, не би искал да има закъснение дори и само от трийсет секунди.
— Да, ама не стана нищо такова. Имаш ли представа колко ще струва това?
Замислих се за документите по бюрото си и другите важни предмети, които вероятно бяха разпилени и доста пострадали.
— Защо някой би искал да включи системата? — запитах.
— В момента не знам нищо повече от теб.
— Хиляди килограми химикал се изсипаха върху кабинетите, моргата и анатомическия отдел — казах, без да успея за сдържа гнева си, докато се качвахме по стълбите.
— Даже няма и да разбереш, че е имало химикали — грубо отхвърли забележката ми той. — Изпаряват се за нула време.
— Да, но са напръскали труповете, които аутопсираме, включително и няколкото жертви на убийства. Остава ни само да се надяваме, че някой адвокат няма да спомене това в съда.
— По-добре се надявай, че ще успеем някак си да платим за това. За да се напълнят отново резервоарите с халон, са нужни няколко хиляди долара. Това е мисълта, която трябва да те държи будна нощем.
Второто ниво на паркинга бе претъпкано със стотиците държавни служители, получили неочаквана почивка. Обикновено фалшивите аларми и тренировките ставаха повод за веселба и хората бяха в добро настроение, стига времето да беше хубаво. Но днес никой не се забавляваше. Беше студено и мрачно. Директорът тръгна забързано към един от хората си, а аз се огледах наоколо. Тъкмо бях забелязала хората си, когато усетих нечия ръка на рамото си.
— Какво, за бога, ти става? — попита Марино, когато подскочих. — Да не би да страдаш от посттравматичен стрес?
— Сигурно — отговорих. — Беше ли в сградата?
— Не, но бях наблизо. Чух за алармата по радиото и реших да проверя какво става.
Той повдигна полицейския колан с цялото му тежко оборудване и огледа тълпата.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво, по дяволите, се е случило? Да не би най-после да е станала експлозия?
— Не знам какво точно става. Казаха ми, че някой се е пошегувал с фалшива тревога, а алармата е включила противопожарната система в сградата. А ти защо си тук?
— Филдинг е ей там — кимна Марино. — И Роуз. Всички са заедно. Изглеждаш страхотно намръзнала.
— Така си е. Значи случайно си бил в района? — запитах, защото усетих нежеланието му да отговори на въпросите ми и разбрах, че има нещо.
— Чух проклетата аларма чак на улица «Броуд» — каза той.
Внезапно ужасният шум на отсрещната страна на улицата спря. Пристъпих към перилата и погледнах натам. Тревожех се най-вече за това, което щяхме да намерим, когато ни позволят да се върнем в сградата. Пожарникарските коли бръмчаха по улицата, а самите пожарникари, издокарани в предпазните си облекла, влизаха в службата ми през различни входове.
— Когато видях какво става — продължи Марино, — се сетих, че ти ще си тук. Затова реших да се отбия да те видя.
— Правилно си се сетил — казах и забелязах, че ноктите ми посиняват. — Научи ли нещо за четиридесет и пет калибровата гилза в случая на Хенрико? Онази, която вероятно е била изстреляна от същия «Зиг» Р–220, убил Дани? — попитах, все още облегната на бетонната стена и загледана към града.
— Какво те кара да мислиш, че мога да открия нещо толкова бързо?
— Всички се страхуват от теб.