Проклетата кауза

— Забелязах, че дори не си свалила каската си от рафта.

— Нямах време — отвърнах.

— Лошо е, че нямаме прозорци.

Роуз споменаваше това поне веднъж седмично.

— Всъщност трябва само да съберем нещата — казах. — Вие всички сте обзети от параноя.

— Някога преди обливал ли те е този газ?

— Не.

— Аха — кимна тя и остави купчината кърпи. — Значи не можем да сме прекалено предпазливи.

Седнах зад бюрото и отворих горното чекмедже, откъдето извадих няколко кутии с кламери. Отчаяние изпълни гърдите ми. Страхувах се, че няма да се сдържа и ще се скапя пред очите на персонала. Секретарката ми ме познаваше по-добре и от майка ми. Роуз забеляза изражението ми, но не спря работа. След дълго мълчание каза:

— Доктор Скарпета, защо не се прибереш у дома? Аз ще се погрижа за това.

— Роуз, двете ще се погрижим — отговорих упорито.

— Не мога да повярвам колко тъп е бил онзи пазач.

— Кой пазач? — спрях работата си и погледнах към нея.

— Онзи, който включил алармата, защото мислел, че долу има някакъв инцидент с радиоактивни материали.

Вторачих се в Роуз, която вдигаше смъртен акт от мокета и го закачаше с кламер на опънатия канап, докато аз продължавах да подреждам бюрото си.

— За какво говориш, по дяволите? — попитах.

— Това е всичко, което знам. Обсъждаха го на паркинга.

Секретарката ми притисна кръста си с ръка и се огледа наоколо.

— Не мога да повярвам колко бързо съхне това. Прилича на научнофантастичен филм — каза тя и закачи още един смъртен акт. — Смятам, че всичко ще се оправи без проблеми — добави тя.

Не отговорих. Отново се замислих за колата си. Наистина бях ужасена от мисълта, че ще трябва да я видя, и покрих лице с ръцете си. Роуз се обърка, защото никога преди не ме беше виждала да плача.

— Да ти донеса ли кафе? — запита тя.

Поклатих глава отрицателно.

— Сякаш страхотна буря е фучала тук, а утре няма да има и следа от нея — опита се да ме успокои тя.

Зарадвах се, когато чух, че Роуз излиза от стаята. Тя затвори тихо вратата, а аз се облегнах на стола си изтощено. Грабнах телефона и опитах номера на Марино, но не го намерих. После звъннах в магазина на «Мерцедес», надявайки се, че Уилсън не е изчезнал нанякъде. Слава богу, не беше.

— Уилсън? Обажда се доктор Скарпета — казах без предисловия. — Моля те, можеш ли да дойдеш и да вземеш колата ми?

Замълчах за момент и добавих:

— Май ще трябва да ти обясня.

— Не е необходимо. Много ли е повредена? — запита той.

Очевидно бе гледал новините.

— За мен е напълно съсипана — отговорих. — За някой друг е чисто нова.

— Разбирам и не те обвинявам за чувствата ти. Какво искаш да направя?

— Можеш ли да я замениш с нещо, и то още сега?

— Имам почти същата, но е малко използвана.

— Колко?

— Едва. На жена ми е. S–500, черен с кожена тапицерия.

— Можеш ли да помолиш някой да го докара до паркинга тук и да разменим колите?