Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
Работната станция беше проста. Турбо компютър 486, свързан с видеокамера и микроскоп за сравнения, което даваше възможност да се уловят реални по време и цвят образи на петдесетсантиметров екран. Фрост влезе в ново меню и екранът внезапно се изпълни с шахматна дъска от сребристи дискове, представляващи други четиридесет и пет милиметрови гилзи, всяка с уникалните си отпечатъци. Видях следите, оставени от затвора, ударника, изхвъргача и другите метални части на оръжието, което бе изстреляло куршума в главата на Дани.
— Основната деформация е от лявата страна. — Фрост ми показа нещо, което приличаше на опашка, излизаща от кръглата дупка, оставена от ударника. — Ето още една следа, отново вляво. — Той докосна екрана с пръст.
— От изхвъргача? — попитах.
— Не. Според мен е от отката на ударника.
— Необичайно ли е?
— Просто бих казал, че за този вид оръжие е уникално — отговори той, загледан в него. — Можем да го проверим, ако искаш.
— Хайде.
Той отвори ново меню и вкара информацията, с която разполагахме — кръглия отпечатък, оставен в мекия метал от ударника, посоката на извъртане и успоредното набраздяване на задната част. Не въведохме нищо, отнасящо се за куршума, който бях извадила от мозъка на Дани, защото не можехме да докажем, че «Черният Талън» и гилзата бяха свързани, независимо от подозренията ни. Проверката на тези две улики наистина беше различна, защото жлебовете и нарезите и отпечатъците от ударника са така различни, както отпечатъци от пръсти и обувки. Всичко, на което човек можеше да се надява, е, че историите, разказани от свидетелите, са еднакви.
Изненадващо, в този случай беше така. Фрост завърши проучването си и ни се наложи да изчакаме само една-две минути, преди «Дръгфайър» да ни съобщи, че има няколко кандидати, вероятно съвпадащи с малкия, никелиран цилиндър, намерен на три метра от кръвта на Дани.
— Хайде да видим какво имаме тук — заговори Фрост сякаш на себе си и погледна първия номер в списъка. — Този е номер едно. — Посочи той с пръст. — Няма спор. Този е поне една глава напред.
— Четиридесет и пет калибров «Зиг» Р–220 — отбелязах и го погледнах изненадано. — Гилзата е сравнена с оръжие, а не с друга гилза, така ли?
— Да. Проклет да съм, ако не е така. Мили Боже!
— Чакай да се уверя, че разбирам. Не можех да повярвам на очите си.
— Не можеш да имаш характеристиките на някое оръжие, вкарано в «Дръгфайър», освен ако то не е било предадено в лабораторията. От полицията.
— Така се прави обикновено — съгласи се Фрост и започна да разпечатва сведенията. — Този четиридесет и пет калибров «Зиг», вече вкаран в компютъра, се оказва същият, изстрелял гилзата близо до трупа на Дани Уебстър. В това поне сме напълно сигурни още в момента. Сега трябва да намерим истинската гилза от пробния изстрел, направен, когато сме получили оръжието — допълни той и се надигна.
Не помръднах, а продължих вторачено да гледам списъка със символи и съкращения, които ни разказваха за пистолета. Беше оставил характерните си отпечатъци по всеки куршум, който бе изстрелял. Помислих си за вкочанения труп на Тед Едингс в ледените води на река Елизабет. Сетих се за мъртвия Дани, проснат близо до тунела, който вече не водеше наникъде.
— Значи по някакъв начин този пистолет се е озовал отново на улицата — казах.
Фрост стисна устни и отвори чекмеджето с досиетата.
— Така изглежда. Но всъщност не знам никакви подробности, като например кога въобще е бил вкаран в системата. — Той порови из чекмеджето и добави: — Според мен полицейският участък, който ни е предал оръжието, е от окръг Хенрико. Да видим… къде е СВА–5471? Мястото тук наистина е крайно ограничено.
— Бил е предаден миналата есен — забелязах датата на компютърния екран. — На двадесет и девети септември.
— Да. На тази дата трябва да е бил попълнен формулярът.
— Знаеш ли защо полицаите са предали оръжието?
— Не, ще трябва да им се обадиш.
— Хайде още сега да се обадим на Марино.
— Добра идея.
Звъннах на пейджъра на Марино, докато Фрост вадеше някаква папка. В нея имаше един от обикновените прозрачни найлонови пликове, в които съхранявахме хилядите гилзи, пристигащи в лабораториите на Вирджиния всяка година.
— Ето — каза той.
— Има ли «Зиг» Р–220?
— Един. Би трябвало да се намира на рафта заедно с другите четиридесет и пет калиброви.
Докато Фрост нагласяше гилзата от пробния изстрел на микроскопа, аз влязох в стаята, която приличаше на кошмар или на магазин за играчки, в зависимост от гледната точка. По стените бяха монтирани множество рафтове, отрупани с пистолети, револвери и полуавтоматични оръжия. Мисълта, колко много смъртни случаи бяха представлявани от оръжията в тази претъпкана стая, бе крайно потискаща, особено за човек като мен, който бе работил върху повечето от тях. Зигзауерът Р–220 беше черен и толкова приличаше на девет милиметровите, носени от ричмъндската полиция, че на пръв поглед не можех да ги отлича. Разбира се, при по-внимателен оглед си личеше, че 45-калибровият е по-голям. Предполагах, че и следите от цевта му също са различни.