Проклетата кауза

Марино се обърна към мен и изтърси пепелта от цигарата си.

— Поне не ти си била в колата пред кафе «Хил».

Нямаше какво да кажа.

— Тази част на града не е далеч от «Уиткомб Корт» и другите кофти квартали — каза той. — Може все пак да става дума и за кражба на кола.

— Не — отвърнах категорично, защото не бях съгласна с това. — Колата ми не изчезна.

— Възможно е да е станало нещо, което да е накарало мръсника да си промени решението.

Не отговорих.

— Може някой от съседите да е светнал лампата си. Да е чул виене на сирена отнякъде. Или нечия аларма да се е обадила. Може да се е стреснал, след като е застрелял Дани, и да не е довършил започнатото.

— Не е трябвало да го убива. Можеше да открадне мерцедеса ми още докато е бил паркиран пред кафенето. Защо ще взима Дани със себе си и ще го води в гората? — Гласът ми се повиши. — Защо ще правиш всичко това за кола, която накрая не взимаш?

— Всичко става — повтори Марино. — Не знам.

— Ами сервизът във Вирджиния Бийч? — попитах. — Някой провери ли при тях?

— Дани взел колата към три и половина. Точно времето, когато са ти казали, че ще бъде готова.

— Какво искаш да кажеш с това «казали са ти»?

— Нали това е часът, който са ти съобщили, когато си се обадила там?

Погледнах го и казах:

— Въобще не съм звъняла там.

Марино изчисти пепелта от палтото си.

— Те казаха, че си звъняла.

— Не — поклатих глава отрицателно. — Дани трябва да е звънял. Това беше негова работа. Той се е разправял с тях и със службата за съобщения.

— Е, все пак се обадил някой, който твърдял, че е доктор Скарпета. Възможно ли е да е Луси?

— Съмнявам се, че тя би се представила с името ми. Жена ли е звъняла?

Той се поколеба.

— Добър въпрос. Но вероятно трябва да попиташ Луси, за да се увериш, че не е била тя.

Пожарникарите излизаха от сградата. Знаех, че скоро ще ни позволят да се върнем в кабинетите си. Щяхме да прекараме остатъка от деня в проверка, чудейки се и оплаквайки се от бъркотията, с надеждата, че няма да имаме нови случаи.

— Всъщност това, което ме безпокои, е куршумът — каза Марино.

— Фрост ще бъде в лабораторията си до един час — съобщих, но, изглежда, на Марино не му пукаше.

— Ще му се обадя. Няма да влизам вътре в цялата тази лудница.

Долових нежеланието му да ме остави сама и разбрах, че мисли за друго освен гилзата.

— Нещо те тормози — казах.

— Да, док. Винаги е така.

— Какво има този път?

Той извади отново пакета «Марлборо» и аз си помислих за майка ми, чийто постоянен придружител напоследък бе кислородната маска, защото в миналото и тя прекаляваше с цигарите като него.

— Не ме гледай така — предупреди ме той и извади запалката си.

— Не искам да се самоубиваш. А днес ми се струва, че сериозно си се заел с това.

— Всички ще умрем.

— Внимание — чу се глас от високоговорителя на пожарната. — Това е пожарникарският участък на Ричмънд. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата.