Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
9
Своенравните бурета
В деня след битката с паяците Билбо и джуджетата направиха последен отчаян опит да излязат от гората, преди да са умрели от глад и жажда. Те станаха и със сетни сили се помъкнаха в посоката, накъдето осем от тринайсетимата смятаха, че се намира пътеката. Но тъй и не разбраха дали са били прави.
Мрачният, както винаги, горски ден бавно започваше да преминава в непрогледна нощ, когато изведнъж светлините на многобройни факли ги озариха отвсякъде като стотици червени звезди. Миг след това от гъсталака изскочиха горски елфи, въоръжени с лъкове и копия, и им заповядаха да спрат.
Джуджетата хич и не помислиха да се съпротивляват. Дори и да не бяха в такова тежко състояние, че пленяването им всъщност ги радваше, малките им ножове — единственото оръжие, с което разполагаха — щяха да бъдат напълно безполезни срещу стрелите на горските елфи, които улучваха и птиче око в тъмнината. Ето защо измъчените пътешественици спряха веднага, седнаха и зачакаха — всички, с изключение на Билбо, който бързо надяна пръстена и отскочи настрани. Затова, когато елфите навързаха джуджетата на дълга върволица и ги преброиха, те изобщо не забелязаха и следователно не преброиха хобита.
Нито пък го усетиха или чуха, че припка подир светлинните на факлите им, докато водеха пленниците си през гората. Очите на джуджетата бяха завързани, но нямаше никакво значение, защото дори Билбо, който се взираше напрегнато в тъмнината, не виждаше накъде отиват; пък и нито той, нито някой от останалите знаеше откъде изобщо бяха тръгнали. Билбо с голямо усилие успяваше да следва факлите, защото елфите караха джуджетата едва ли не да тичат, макар че клетниците бяха болни и изнемощели. Кралят бе заповядал пленниците да му бъдат доведени колкото е възможно по-бързо. Внезапно факлите спряха и Билбо успя да се изравни с тях тъкмо когато те започваха да прекосяват един мост, който водеше през реката право към портите на двореца. Тъмните води на реката течаха бързо и буйно. Срещу отвъдния край на моста зееше отворът на огромна пещера, вдълбана в един стръмен и обрасъл с дървета склон. Букаците се спускаха до самия бряг и речните води миеха коренищата им.
Елфите поведоха пленниците си по моста, но Билбо се поколеба дали да ги последва. Никак не му харесваше зейналата паст на пещерата. Но като поразмисли, реши, че не бива да оставя другарите си и тъкмо успя да застигне последните елфи пазачи, когато грамадните порти с трясък се затвориха зад тях.
Пещерата се осветляваше от червеното зарево на факлите и елфите пазачи закрачиха с песен по лъкатушещите и пресичащи се проходи, които кънтяха от стъпките им. Тези проходи обаче се различаваха от проходите в свърталищата на гоблините — бяха по-тесни, не слизаха толкова дълбоко под земята и въздухът в тях беше много по-чист.
В просторна зала с колони, изсечени от самата скала, върху изящен дървен трон седеше Краля на елфите. На главата си имаше венец от горски плодове и червени листа — тъй като есента вече беше настъпила, — но напролет обикновено носеше венец от диви цветя. В ръката си държеше жезъл, издялан от дъбово дърво.
Елфите пазачи изправиха пленниците пред краля и макар че им хвърли недружелюбен поглед, той нареди да ги развържат, за да не се измъчват повече.
— Освен това тук съвсем не е нужно да стоят вързани — добави той. — За онези, които веднъж са влезли през вълшебните ми порти, няма излизане.
Дълго и подробно разпитва кралят джуджетата — какво точно са правели, къде са отивали и откъде са идвали, — но и от тях не научи повече, отколкото от Торин. Пленниците го гледаха враждебно и ядовито и дори не опитваха да се държат почтително.
— Какво сме сторили, о, кралю? — извика с огорчение Балин, най-възрастният от всички. — Нима е престъпление да се загубиш в гората, да умираш от глад и жажда и паяците да те заловят в мрежите си? Или паяците са ти толкова любими животинки, че те разгневихме, загдето ги погубихме?
Този въпрос, разбира се, разсърди краля още повече и той отговори:
— Престъпление е това, че сте се скитали из моите владения без позволение. Нима не знаехте, че се намирате в моето кралство и че тъпчете пътищата, които моите поданици са направили? Нима на три пъти не обезпокоихте и не разпъдихте елфите от гората, а с крясъците си и с врявата не ядосахте паяците? След цялата бъркотия, която предизвикахте, аз имам правото да знам какво търсите тука. И ако не пожелаете да ми кажете още сега, ще ви държа затворени в тъмница, докато не се вразумите!
Сетне той заповяда джуджетата да бъдат затворени в отделни килии, да получат храна и вода, но да не им се разрешава да минават прага на тъмниците си, докато поне едно от тях не се съгласи да му разкаже всичко, което би искал да знае. Той обаче не спомена, че и Торин е негов пленник. Това откритие бе направено от Билбо.