Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Искаше му се по някакъв начин да изпрати вест до вълшебника и да го помоли за помощ, но това, разбира се, беше невъзможно. След като мина доста време, Билбо разбра, че е излишно да чака подкрепа отнякъде и че трябва самичък да се залови със спасяването на джуджетата.

Накрая, след две или три седмици, прекарани в криене, дебнене и следене на пазачите, хобитът успя да открие къде са затворени другарите му. Дванайсетте килии се намираха на различни места в двореца, но скоро Билбо вече отлично знаеше пътя до всяка една. Каква беше изненадата му обаче, когато един ден, подслушвайки разговора на неколцина пазачи, научи, че в някаква особено тъмна и дълбока килия имало затворено и друго джудже. Той, разбира се, веднага се сети, че става въпрос за Торин. Скоро откри, че не се е излъгал, и след като преодоля много затруднения и пречки, успя да се добере до тъмницата, когато наоколо нямаше никой, и да размени няколко думи с предводителя на джуджетата.

Торин беше толкова отпаднал духом от сполетелите го беди, че вече не изпитваше дори и гняв. Тъкмо си мислеше дали да не разкаже на краля всичко за откраднатите съкровища и за приключението, когато дочу тъничкият глас на Билбо да достига до него през ключалката. Изпървом просто не можа да повярва на ушите си, но бързо разбра, че не се лъже, пристъпи до вратата и дълго разговаря шепнешком с хобита.

Така Билбо успя да отнесе тайно поръката на Торин до всяко едно от джуджетата. Той им съобщи, че Торин, техният водач, също е затворен наблизо и им заръчва да не разкриват нищо на горския крал, поне дотогава, докато той, Торин, не им прати вест за това. Защото след като чу как Билбо бе спасил другарите му от паяците, Торин отново се окуражи и реши да не се откупва от краля с обещание да му даде дял от съкровищата, докато не изчерпи всяка надежда за спасение по някакъв друг начин — всъщност докато се разбере дали великолепният господин Невидимко Бегинс (за когото Торин вече имаше доста високо мнение) няма да измисли някой хитър план.

Джуджетата до едно одобриха решението на Торин. Всички знаеха много добре, че техният собствен дял от съкровището (което вече смятаха за свое, въпреки че се намираха в това окаяно положение и още не бяха победили дракона) значително ще намалее, ако горският крал вземе участие в подялбата, и бяха напълно уверени, че Билбо и този път ще ги спаси. Както виждате, ставаше точно така, както бе предсказал Гандалф. Може би това беше и една от причините да си отиде и да ги остави сами.

Билбо обаче не беше тъй уверен в себе си. Плашеше го това, че всички възлагаха надеждите си единствено на него, и безкрайно му се искаше вълшебникът да се появи по някакъв начин при тях. Желанието му, разбира се, беше неосъществимо — между тях и Гандалф се простираше огромният и страшен Мраколес. Затова Билбо седеше и мислеше напрегнато, тъй напрегнато, че главата му просто се пръскаше, но нищо полезно не можеше да измисли. Един вълшебен пръстен вършеше много работа, но нямаше как да се подели между четиринайсетима. Накрая, разбира се — както навярно се досещате, — той пак успя да освободи приятелите си и сега ще разберете как стана това.