Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Елате при Нантосуелта — викна с прегракнал глас Фергал.
Тогава стана Арганте. Тя отметна с движение на раменете твърдата златиста дреха и остана по проста вълнена рокля със син цвят, в която изглеждаше още по-млада, съвсем дете. Тя имаше тесен момчешки ханш, малки ръце и нежно лице, бяло като козината на агънцата преди черният нож да им отнеме живота. Фергал се обърна към нея.
— Ела — започна напевно той, — ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта — и продължи да напява така, викайки Арганте при нейната богиня. Арганте, вече почти изпаднала в транс, бавно пристъпваше напред, всяка стъпка правеше с усилие и след всяка стъпка спираше, а друидът продължаваше да напява.
— Ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта.
Арганте затвори очи. За нея поне това бе върховен момент, а ние останалите бяхме просто объркани. Артур изглеждаше ужасен и нищо чудно, защото май беше сменил Изида с Нантосуелта, а Мордред, който някога щеше да се жени за Арганте, с нетърпение очакваше да види какво ще стане с момичето, което пристъпваше напред.
— Ела при Нантосуелта, Нантосуелта те вика, ела при Нантосуелта — продължаваше да я приканва Фергал само че гласът му се бе извисил в непоносим женски писък.
Арганте стигна до обръча и когато топлината от последните пламъци докосна лицето й тя отвори очи и почти с изненада откри, че стои до огъня на Богинята. Тя погледна към Фрегал, после се наведе и мина през димящия кръг. Победоносно се усмихна и Фергал й изръкопляска, подканвайки и нас да се присъединим към аплодисментите му. Не му отказахме от учтивост, но пляскахме без никакъв ентусиазъм и веднага спряхме щом Арганте клекна край мъртвите агнета. Тишината стана още по-тягостна, когато Арганте потопи тъничкия си пръст в една от раните, нанесени с каменния нож. Извади пръста си и го вдигна високо та да можем всички да видим кървавото петно на върха му. После тя се обърна така че и Артур да може да види. Втренчи поглед в него, отвори уста, оголвайки малки бели зъбки, и бавно постави пръста си между зъбите, обгръщайки го с устни. Изсмука кръвта. Забелязах как Гуидър гледа с невярващи очи мащехата си. Тя не бе много по-голяма от Гуидър. Сийнуин потръпна и здраво стисна ръката ми.
Арганте още не беше свършила. Обърна се, намокри пръста си отново с кръв и пъхна кървавия си пръст в горещата жарава останала от обръча. После пак клекна, бръкна под полите на синята си рокля, за да размаже кръвта и пепелта по бедрата си. Тя искаше да бъде сигурна, че ще има бебета. Използваше силата на Нантосуелта, за да положи началото на своя собствена династия и ние всички станахме свидетели на тази нейна амбиция. Тя отново затвори очи, почти в екстаз, и после изведнъж ритуалът свърши. Арганте стана, извади ръката си изпод роклята и повика Артур. Усмихна се за първи път тази вечер и тогава видях, че е красива, но в тази каменна красота нямаше капка нежност, тя бе толкова твърда, колкото и красотата на Гуинивиър, но без огнения водопад на косата на Гуинивиър, който да я смекчава.
Тя отново повика с пръст Артур, защото изглежда ритуалът изискваше и той да мине през обръча. За миг Артур се поколеба, после погледна към Гуидър и неспособен повече да участва в този празник на суеверието, се изправи и поклати глава.
— Сега ще ядем — дрезгаво заяви той, после смекчи грубата си покана с усмивка, отправена към гостите. В този момент обаче аз зърнах Арганте и видях как лицето й се изкриви от бесен гняв. За момент си помислих, че ще изкрещи срещу Артур. Дребното й тяло се напрегна и тя стисна юмруци, но Фергал, май единственият (освен мен) който забеляза нейния бяс, й пошепна нещо на ухото и тя потръпна, отърсвайки се от гнева. Артур нищо не забеляза.
— Донесете факлите — заповяда той на стражата и войниците ги внесоха вътре в двореца, за да осветят залата за угощение.
— Елате — викна ни Артур и ние с благодарност тръгнахме към вратата на двореца. Арганте се поколеба, но Фергал отново й зашепна и тя се подчини на поканата на Артур. Друидът остана край димящия обръч.
Сийнуин и аз последни напуснахме двора. Някакъв импулс ме задържа и аз докоснах ръката на Сийнуин, дръпнах я в страни в сянката на аркадата, откъдето видяхме, че още някой бе останал в двора. Когато в двора като че ли останаха само блеещите овце и оплескания с кръв друид, този някой излезе от сянката. Беше Мордред. Той мина куцайки покрай подиума, по калдаръма и спря до обръча. Миг-два двамата с друида се измерваха с очи, после Мордред направи непохватен знак като че ли искаше разрешение да мине през сияещите в червено останки от огнения кръг. Фергал се поколеба, после рязко кимна. Мордред приведе глава и мина през обръча. От другата страна спря и намокри пръста си в кръв, но на мен повече не ми се гледаше и аз поведох Сийнуин към двореца, където димящите факли осветяваха големите стенописи, изобразяващи римски Богове и ловни сцени.