Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Нашият крал закуцука на сакатия си крак с лукава усмивка на лице. И той като Арганте играеше театър, но за разлика от нея той нямаше желание да участва в играта. Мордред знаеше, че всеки мъж в този двор бе човек на Артур и че всички го мразеха. Преструваха се, че Мордред е техният крал, а той всъщност живееше благодарение на тяхното мълчаливо съгласие. Мордред се възкачи на подиума. Артур се поклони и ние всички последвахме примера му. Мордред, с неговата твърда, щръкнала навсякъде, коса и с грозна брада, около кръглото си лице, кимна учтиво и седна на централния стол. Арганте го погледна с изненадваща симпатия, Артур зае последния стол и така седнаха един до друг императорът, кралят и детето-булка.
Не можех да не си помисля, че Гуинивиър би направила всичко това много по-добре. Щеше да има греяна медовина за пиене, повече огньове щяха да ни топлят, а неловките паузи щяха да бъдат заличени с нежна музика, но в онази нощ изглежда никой не знаеше какво всъщност трябваше да се случи, докато Арганте не изсъска в ухото на бащиния си друид. Фергал нервно се огледа, след това припна през двора да донесе една от факлите. С нея запали обръча, после замърмори някакви неразбрани напеви, докато пламъците сграбчиха сламата.
Роби донесоха от кошарката петте новородени агнета. Овцете-майки блееха нещастно по отнетите си рожби, които се гърчеха в ръцете на робите. Фергал изчака докато обръчът пламна целия и заповяда агнетата да бъдат прекарани през него. Настана суматоха. Агнетата, които нямаха ни най-малка представа, че плодородието на Думнония зависи от тяхното послушание, се пръснаха във всички посоки, но не и към огъня. Децата на Балин щастливо се включиха в гонитбата им и с това само увеличиха бъркотията. Но накрая едно по едно агнетата бяха събрани и заставени да дойдат до обръча и всичките пет бяха убедени да скочат през огнения кръг. Но търсената тържественост вече бе подкопана. Арганте, която без съмнение бе свикнала да присъства на много по-добре оранизирани церемонии от този род, се намръщи, но всички други се смеехме и бъбрехме. Фергал възвърна достойнството на нощта като внезапно нададе адски писък, който смрази кръвта на всички ни. Друидът бе отметнал назад глава, вперил поглед в облаците, в дясната му ръка имаше широк каменен нощ, а в лявата безпомощно риташе агне.
— О, не — извика Сийнуин и се обърна, за да не гледа. Гуидър се намръщи и аз обгърнах раменете му.
Фергал изрева своето предизвикателство срещу нощта, след това вдигна и ножа, и агнето високо над главата си. Отново изпищя, после заудря и заразкъсва телцето на агнето с неудобния тъп нож. Хаотичните движения на агнето ставаха все по-слаби, то блееше за майка си, която му отговаряше с пълна безнадеждност, а през цялото време кръвта му се стичаше върху извитото нагоре лице на Фергал и върху сплетената му гъста брада, накичена с кости и лисичи кичури.
— Много се радвам, че не живея в Демеция — измърмори Галахад в ухото ми.
Погледнах към Артур по време на това необичайно жертвоприношение и видях крайното отвращение, изкривило чертите на лицето му. Тогава той забеляза, че го гледам и лицето му се изопна. А Арганте с отворена уста се бе навела напред, за да наблюдава друида. Мордред се хилеше.
Агнето умря и Фергал, за ужас на всички, започна да подскача из двора, като разтърсваше трупа и пищеше молитви. Изпръска ни с кръв. Закрих Сийнуин с наметалото си, докато друидът, с лице цялото изплескано с кръв, танцувайки, мина край нас. Артур очевидно нямаше ни най-малка представа, че това варварско убийство ще стане част от церемонията. Без съмнение си бе мислил, че новата му съпруга е замислила някаква пищна церемония, която да предшества угощението, но ритуалът се бе превърнал в кървава оргия. Бяха избити всичките пет агнета, а когато и последното малко гърло бе прерязано от черния каменен нож, Фергал отстъпи назад и махна към обръча.
— Нантосуелта ви чака — викна той към нас, — ето я! Елате при нея!
Очевидно очакваше някакъв отговор, но никой от нас не помръдна. Сеграмор зяпаше в луната, а Кълхуч се опитваше да хване въшка в брадата си. По обръча проблясваха пламъчета, изгорели сламки падаха и се носеха над разкъсаните трупове, пръснати из двора, а ние продължавахме да стоим като заковани.