Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Той щеше да има нужда от всеки копиеносец, който можеше да събере, за голямата битка край Кориниум. Артур изглеждаше убеден, че ще можем да я спечелим, ако нашата войска държи възвишенията.
Това не беше лош план. Саксите щяха да бъдат подмамени навътре в Думнония и там щяха да бъдат заставени да атакуват някой стръмен хълм, но планът щеше да влезе в действие само ако врагът правеше точно това, което Артур искаше, а пък според мен Сердик не беше от хората, които обичат да се подчиняват. И въпреки това Артур изглеждаше достатъчно уверен и това, най-малкото, бе някаква утеха.
Всички си отидохме вкъщи. Аз си навлякох омразата на населението в моята област, като претърсих всички къщи и конфискувах намереното зърно, осолено месо и сушена риба. Оставихме провизии колкото хората да не умрат от глад, но останалото изпратихме в Кориниум, за да има храна за войската на Артур. Това бе много неприятна работа, защото селяните се страхуват от глада почти колко се страхуват от вражи копиеносци и ние трябваше да търсим скривалищата за храна, да понасяме писъците на жените, които ни обвиняваха в тирания. Но аз им казвах, че по-добре ние да претърсваме, отколкото саксите да плячкосват.
Освен това продължихме бойната подготовка. Аз извадих доспехите си и моите роби намазаха с мас кожената ми дреха, лъснаха ризницата ми, сресаха украсата от вълча кожа на шлема ми и боядисаха отново бялата петолъчна звезда върху тежкия ми щит. Новата година дойде с първата песен на косовете. Дроздовете подсвиркваха по високите клончета на габърите зад хълма Дун Карик, а ние плащахме на децата от селото да тичат из ябълковите градини с гърнета и пръчки, за да гонят скворците, които крадяха мъничките плодови пъпки. Врабците гнездяха, а сьомгата се завърна и заблестя в потока. По здрач ята стърчиопашки вдигаха шум до небето. След няколко седмици леските цъфнаха, в гората се появиха теменужки, по козите върби увиснаха златисти реси. Диви зайци танцуваха из полята, където играеха тазгодишните агнета. През март се появиха множество крастави жаби и аз със страх се чудех какво ли означаваше това, но Мерлин го нямаше да ми обясни, защото бе изчезнал заедно с Нимю и изглежда щеше да ни се наложи да се сражаваме без неговата помощ. Пееха чучулиги, а хищните свраки крадяха новоизлюпени яйца из храсталаците, които все още бяха без зелената си премяна.
Накрая дойдоха и листата, а с тях и новината, че са пристигнали първите воини от Поуис. Те бяха малко, защото Кунеглас не искаше да намалява хранителните запаси, трупани в Кориниум, но тяхната поява обещаваше пристигането на основната част от войската, която Кунеглас щеше да доведе след Белтейн. Родиха ни се телета, започнахме да бием масло, а Сийнуин се залови да чисти замъка опушен след дългата зима.
Бяха странни горчивосладки дни, белязани от тежестта на очакването за война и заедно с това от великолепието на настъпващата пролет с облени от слънце небеса и поляни, пълни с цветя. Християните проповядваха за „последните дни“, имайки пред вид времето преди свършека на света, и може би тогава хората ще се чувстват както се чувствахме ние през онази мека и красива пролет. Ежедневният живот бе станал нереално важен и приятен, което превръщаше всяка малка задача в специална. Може би това беше последния път, когато горяхме сламата от зимните си легла, и може би за последен път измъквахме теле от утробата на майка му. Всяко нещо бе специално, защото всяко нещо бе заплашено.
Знаехме, че настъпващият Белтейн също можеше да е последният празник, който щяхме да празнуваме като семейство и затова се постарахме да го направим така че да го запомним. Белтейн посреща живота на новата година и в навечерието на празника ние оставихме всички огньове на Дун Карик да загаснат. Цял ден не сложихме нито една съчка в кухненските огньове, които бяха горели през цялата зима и до вечерта от тях остана само жарава. Изгребахме горещата пепел, почистихме огнищата, после наредихме нови дърва в огнищата, а на един хълм източно от селото натрупахме две големи купчини, едната около свещеното дърво, избрано от нашия менестрел Пирлиг. Дървото беше всъщност млада леска, която бяхме отсекли, и тържествено пренесохме през селото, през потока и чак до върха на хълма. Дръвчето бе покрито с ленти плат и всички къщи, както и самият замък, бяха украсени с млади лескови клончета.
В онази нощ из цяла Британия огньовете бяха мъртви. В нощта на Белтейн господства тъмнината. В нашия замък масите бяха подредени като за угощение, но нямаше огньове върху които да се готви, нито пламъци, които да осветяват високите греди на покрива. Никъде нямаше светлина, само в християнските градове, където народът кладеше големи огньове, за да предизвикват Боговете, но в провинцията всичко бе тъмно. На здрачаване се изкачихме на хълма. Множество селяни и копиеносци насочваха рогатия добитък и овцете нагоре. Децата си играеха, но щом стана тъмно най-малките заспаха в тревата, а ние се събрахме около незапалените огньове и изпяхме Оплакването на Анун.