Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Ние се разделихме на сутринта, когато мечовете ни все още червенееха от кръвта на принесения в жертва бик. Исса бе много развълнуван. Няколко години преди това той бе просто селско момче, а сега беше последовател на Митра, а скоро щеше да стане и баща, както ми каза, защото Скарач, неговата съпруга, бе бременна. Исса, придобил увереност след посвещаването му в култа на Митра, изведнъж започна да вярва че можем да бием саксите и без помощта на Гуент. На мен обаче това ми се струваше невъзможно. Гуинивиър може и да не ми харесваше, но никога не съм смятал, че е глупава. И нейното предположение, че Сердик ще нападне от юг, мира не ми даваше. Мнението на Сеграмор също имаше основание — Сердик и Аел бяха съюзници по необходимост и щяха да искат да се държат под око. Една масирана атака по долината на Темза щеше да е най-бързият начин да се стигне до Севърнско море, което щеше да раздели британските кралства на две. Освен това защо трябваше саксите да пожертват численото си превъзходство като разделят силите си на две по-малки войски, които Артур можеше да разгроми една по една? И все пак, ако Артур очакваше само едно нападение и се бе подготвил само за него, тогава една атака от юг би имала невероятно предимство. Докато Артур е зает с едната сакска войска в долината на Темза, другата можеше да заобиколи десния му фланг и да стигне почти безпрепятствено до Северн. Но Исса не се тревожеше от подобни мисли. Той само си представяше как ще стои в стената от щитове, облагороден от посвещаването си в култа на Митра, и ще сече саксите както земеделецът коси сено.
Времето продължаваше да е студено. Всеки ден изгряваше замръзнал и блед с едно слънце дето приличаше на червен кръг, увиснал ниско в южните облаци. Вълци бродеха навътре в обработваемите земи, облизвайки се по овцете, които бяхме прибрали в кошарите. Един ден уловихме шест сиви звяра и си осигурихме шест нови вълчи опашки за шлемовете на воините от моя отряд. Моите хора бяха започнали да носят такива опашки за украса на шлемовете си в дълбоките гори на Арморика, където трябваше да се бием с франките и тъй като ги бяхме нападали като хитра глутница, те започнаха да ни наричат вълци, а ние приехме обидата им като комплимент. Ние бяхме Вълчите опашки, макар че на щитовете ни вместо вълчи муцуни имаше бели петолъчни звезди в чест на Сийнуин.
Сийнуин все още настояваше да не бяга в Поуис през пролетта. Моруена и Серен можели да вървят, но тя щяла да остане. Нейното решение ме разгневи.
— Така момичетата могат да загубят и майка си, и баща си.
— Ако така са решили Боговете, да — каза тя миролюбиво, после сви рамене. — Може да постъпвам егоистично, но искам да остана.
— Искаш да умреш ли? Това ли е егоистично?
— Не искам да съм толкова далече, Дерфел. Знаеш ли какво е да си в далечна страна, когато твоят мъж се сражава? Чакаш в ужас. Страхуваш се от всеки вестоносец. Вслушваш се във всеки слух. Този път ще остана.
— За да има още нещо, за което да се тревожа, нали?
— Ама че си, Дерфел — каза тя спокойно, — не мислиш ли, че мога сама да се грижа за себе си.
— Онова пръстенче няма да те спаси от саксите — посочих аз към проблясващото ахатче на ръката й.
— Значи аз сама ще се спасявам. Не се тревожи, Дерфел, няма да ти се пречкам в краката, и няма да позволя да ме пленят.
На следващия ден се родиха първите агнета в една кошара в подножието на Дун Карик. Беше твърде рано за това, но аз го приех като добро предзнаменование от Боговете. Преди Сийнуин да разбере и да го предотврати, първото родено агне бе принесено в жертва, за да се родят много агнета след него. Малката окървавена кожа бе закована за една върба край потока, а под нея, на следващия ден, бе цъфнал един минзухар — жълтите му венчелистчета бяха първото цветно петно през тази година. Същия ден видях и три рибарчета да пърхат с ярките си крила над заледените брегове на потока. Животът се пробуждаше. На зазоряване, когато петлите ни събудиха, ние отново чувахме песните на дроздове, червеношйики, чучулиги, орехчета и врабци.
Артур ни повика две седмици след като се родиха първите агнета. Снегът се бе стопил и вестоносецът се бе борил с калните пътища, за да ни донесе заповедта, според която трябваше да се явим в двореца в Линдинис. Трябваше да бъдем там за празника Имболк, първият празник след деня на зимното слънцестоене, посветен на богинята на плодородието. На Имболк ние прекарвахме новородени агнета през горящи обръчи, а после, девойките, щом решеха, че никой не ги гледа прескачаха през тлеещите обръчи, докосваха с пръсти пепелта на огньовете, запалени за Имболк, и размазваха сивия прах високо между бедрата си. Децата родени през ноември се наричаха деца на Имболк и се смяташе, че пепелта е тяхната майка, а огънят — техният баща. Сийнуин и аз пристигнахме следобеда в навечерието на Имболк, когато зимното слънце хвърляше дълги сенки върху избледнялата трева. Копиеносците на Артур бяха заобиколили двореца и пазеха своя господар от мрачната враждебност на хората, които помнеха как Мерлин бе предизвикал вълшебната поява на сияещото момиче в двора на двореца.