Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Наистина е трудно да ти се угоди — повтарям. — Боя се, че твоят модел за бъдещ съпруг винаги е бил един невъзможен човек.
— Именно — кима Маргарита. — Един невъзможен човек. Съвсем невъзможен. Като тебе.
И добавя:
— Хайде да си вървим.
Омразният свредел продължително дълбае в главата ми. Сетне спира, а сетне отново и по-дълбоко се забива в тая моя нещастна глава.
Докопчвам в просъница телефонната слушалка, но чувам само сигнала за свободна линия. И едва тогава проумявам, че звънът иде от пътната врата.
— Какво?… Какво пак има?… — чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.
— Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.
— Спокойно?… С тебе?… — промърморва жената и се обръща на другата страна.
Нахлузвам бързо панталона, защото звънецът продължава да настоява на своето. Отправям се към вратата и поглеждам бегло часовника: седем часът. Седем часът в неделя заран. Това може да е само някой от групата, и то по спешна работа.
Оказва се, че е Боян.
— Нали те предупредих да не идваш тук? — забелязвам сухо, като го пускам да влезе.
— Няма как, наложи се. Взех всички предпазни мерки — обясни развълнувано младежът.
— Тихичко! — прошепвам, като превеждам край спалнята госта, който едва ли се досеща, че там лежи една жена, която насмалко е щяла да му стане тъща.
Влизаме в кухнята и убеден, че тук вече може да вика, Боян произнася патетично:
— Всичко пропадна!
И се тръшва на стола.
— Добре — казвам, въпреки че очевидно нищо не е добре. — Успокой се, а сетне подробно разкажи какво е станало.
— Всичко пропадна! — повтаря момъкът.
— Възможно е. Но дори когато всичко е пропаднало, все пак остава някаква надежда.
И понеже той мълчи, добавям:
— Аз пък тъкмо се канех да ти честитя скорошния брак.
— И бракът пропадна — съобщава мрачно гостът.
— Браковете не пропадат така лесно — отвръщам скептично. — Но сега кажи за-другото.
— Ами то и едното, и другото отидоха по дявола все по същата причина…
— А именно?
— Нали вчера, както винаги, имах среща с Ана… И както винаги в събота вечер, мислех да спя у тях, защото трябваше да изпълня задачата. И ето че едва излизаме от „България“ и Ана ми сервира ново двайсет:
„Ще се отбием — вика — в «София» при моята тайфа. Тази вечер заминаваме за Боровец и се връщаме чак в понеделник заран. Какво ще кажеш за тоя сюрприз?“
— Казах, че е чудесно, разбира се, само че днес не мога, понеже в понеделник съм на изпит и утре целия ден трябва да чета.
„Глупости — вика Ана. — Ти ако досега не си се подготвил, утре и без туй нищо няма да свършиш. Недей само да ставаш лош и да ми разваляш празника.“
„Съжалявам, но не мога — казвам. — Ако утре не почета, значи да ме скъсат.“
„И какво, като те скъсат? Светът ли ще пропадне?“
„Ще пропадне стипендията.“
„Значи — вика — стипендията е по-важна от всичко? По-важна от дружбата ни, по-важна от мене…“
„Хайде сега — казвам. — Ще почнем да сравняваме хляба с любовта!“
„Не, ти просто си търсиш претексти — вика тя. — Сигурно си се уговорил нещо с оная, дебелата…“
„Не приказвай смешни неща — казвам. — Прояви поне малко разум. Ако толкова държиш на Боровец, върви сама. Ако пък искаш да идем двамата, почакай да си взема изпита.“
„Къде и как ще вървим двамата? — вика тая глезла. — В някой заслон ли? — вика. — И с оня претъпкан рейс? Момчетата са намерили коли, приготвили са вила и всичко това за мен го правят, а аз трябва да се отказвам в последния момент заради твоите капризи!“
„Не се отказвай. Върви. Няма да ти се сърдя“ — викам, като едва се сдържам да не я плесна.
„И ще вървя! Само че повече няма да ме видиш!“
— И закрачи надолу по булеварда, но, разбира се, достатъчно бавно, за да мога да я настигна. Само че аз не мислех да хуквам подире й, и тя разбра това и съвсем забави стъпки, обърна се и рече:
„Ще те чакам в «София» до шест. Ако не дойдеш до шест, вече никога изобщо не идвай!“
— И си тръгна. Тоя път — окончателно. Какво можех да направя?
— Добре, продължавай — казвам.
— Вечерта към единайсет се промъкнах до вилата и това, трябва да знаете, не бе много лесно, защото на всичко отгоре Пепо доста време беше по дирите ми, но аз успях да се откопча и стигнах до вилата и вътре навсякъде бе тъмно, така че успях без трудности да се добера до балкончето и да вляза в мансардата. Дръпнах както винаги пердето, запалих джобната лампа и приближих до бюрото, когато ненадейно лампата светна, ама не моята, а тая на потона и видях пред себе си Ана. Тя тъй безшумно бе влязла и бе натиснала електрическия ключ, че наистина ме стресна. Дръпнах се инстинктивно назад и за проклетия бутнах гипса, някакъв гипсов бюст на Сократ или на не знам кой си, дето бере праха на етажерката. Той се търкулна и изтрополя на пода, но за щастие не се счупи, а Ана прошепна, цялата бясна: