Реквием за една мръсница

— Чакай тук — нареждам на шофьора, когато стигаме сградата на съответната служба.

Спътникът ми не дава вид да е чул фразата. Въвеждам го в учреждението и го напътвам към съответния кабинет, който не е моят кабинет, но за момента ни е предоставен за пълно ползуване.

— Разполагайте се… — казвам, за да му върна гостоприемството.

Той сяда бавно на един стол, след като предварително го оглежда критично. Столът не е нещо особено, обаче се оказва издръжлив и само жаловито изскърцва.

— Имам чувството, че и двамата с вас използуваме едно и също такси — забелязвам, като се настанявам зад бюрото. — Което, разбира се, не може да се каже за кутията на Касабова, дето вие сте пълен господар.

Той не отговаря, а само ме гледа с израз на безучастие и на леко отегчение.

— Изобщо не смятате ли, че прекалено сте обсебили една област, която би трябвало да бъде монопол на пощенската администрация? Коко… Касабова… Шафнера Дечев…

Той продължава да седи срещу мене, безмълвен и непревзимаем с това масивно четвъртито туловище. У тоя човек всичко е четвъртито и някак ръбесто — челото, широката брада, раменете, едрите ръце с къси пръсти.

— Имам чувството, че не ме слушате — избъбрям добродушно.

— Слушам ви най-внимателно — отвръща най-сетне човекът-шкаф. — И ще продължавам да ви слушам. И мисля, че до края ще бъде все тъй: вие ще говорите, аз ще слушам.

— Ето тук се лъжете — подхвърлям все тъй добродушно. — Вие не сте стар, макар че ви викат Стария, обаче сте достатъчно зрял, за да прецените, че ще се наложи да заговорите.

— Не допускам — поклаща бавно голата си ръбеста глава Станев. — И за да не се отегчаваме взаимно, мога да ви обясня защо не го допускам.

— Ще бъда благодарен да чуя.

— Вие донякъде сте попритиснали, а донякъде сте и окуражили ония тримата, като сте им обещали навярно смекчаване на присъдата. Това си е в реда на нещата. Мене обаче трудно ще успете да притиснете, а не разполагате и с нищо, което бихте могли да ми обещаете.

Той потупва леко бюрото с масивната си ръка, сякаш да провери здравината му, и допълва:

— Доколкото мога да съдя по прозрачните ви намеци, вие се готвите да ми окачите най-тежкото обвинение. А за такова най-тежко обвинение се дава и най-тежко наказание. Не искам да засягам въпроса, доколко това обвинение е основателно. Но съвсем очевидно е, че след като сте си втълпили да го поддържате, аз нищо добро не мога да очаквам от вас. А когато един човек не може нищо да обещае, той нищо няма и да получи.

— Съвсем логично — признавам. — Само че вашата логика е логика на търговските сделки. А ние тук не правим сделки. Това — първо. Второ, разсъжденията ви дори от търговска гледна точка не са напълно издържани. Аз може би няма да ви предложа нищо. Обаче и вие не сте в състояние да ми дадете нищо. Защото всичко, което бихте казали, с изключение на някои малки подробности, не само ни е вече известно, но е и съответно доказано, документирано, протоколирано и пр. Следователно сделката се очертава като нищо срещу нищо. Нищо срещу нищо — това в края на краищата може би не е печалба, обаче и не е никаква загуба за вас.