Реквием за една мръсница

Пред „Ягода“ обаче ни чака нашият човек, зает с наблюдението на компанията, и едва волгата спряла, влиза в нея.

— Тръгнаха към Княжево с една стара бричка. Няма и десет минути, откак тръгнаха.

Нареждам на шофьора да поеме с пълна скорост в същата посока и изслушвам доклада на нашия човек:

— Дойдоха преди около петнайсет минути и Апостол почна да ругае Пепо, че още не можел да намери кола, докато той, Апостол, бил осигурил цял склад със став. А в това време в заведението влезе едно момиче, което не съм виждал, и Апостол каза на Роза, че това било момичето на Боян. „Взехме му морфина, сега ще му вземем и момичето“ — вика, и Роза тутакси я покани на масата и каза, че те тъкмо имали среща с Боян. И точно тогава Пепо спря пред входа с бричката и всички се натовариха в нея и само чух като тръгваха, че Роза обясняваше на Ана: „Отиваме в Княжево, там в гората ни чака Боян. Ще видиш какъв празник…“

Разказът се прекъсва постоянно от воя на сирената, която шофьорът все по-често пуска в действие, за да си осигури чист път, а ние летим с пълна скорост по шосето към Княжево и теоретически погледнато, би следвало да настигнем бричката въпреки десетте минути аванс, но не я настигаме.

— Или тая таратайка е твърде бърза за таратайка, или са хванали другия път — бъбри шофьорът.

— Може би по-добре щеше да бъде да загубим малко време и да спрем тук-там да попитаме — подхвърля Борислав.

Съветът идва със закъснение, но не съвсем. Спираме пред Княжево и се осведомяваме от милиционера по движението за бричката. Оказва се, че е влязла преди няколко минути в квартала. Продължаваме пътя, но сме принудени да загубим от скоростта, защото въпреки призивите на сирената на три места трябва почти да спираме.

Отвъд Княжево наново се информираме за тайфата.

— Ами че ей там някъде спря такава кола — съобщава милиционерът, като посочва тесния черен път край реката.

Малко по-късно нашата волга гарира до изоставената бричка и ние зърваме в храсталака на стотина метра компанията на младите екскурзианти и най-вече дългата върлинеста фигура на Апостол.

За нещастие, той също ни вижда. За нещастие, понеже е напълнил спринцовката, и от страх, че можем да му отнемем скъпоценната доза, бързо и ловко забива иглата, без дори да си дава труд да запретва ръкава. Ние сме вече на няколко крачки от групата и затова съвсем ясно проследяваме тоя патетичен жест, и също тъй ясно виждаме как слабото дълго лице на младежа се изкривява и как той се свлича на тревата, потреперва конвулсивно и замръзва, подвил неудобно колене.

Боян се спуска към Ана, избива с груб замах спринцовката от ръката й, а сетне, вероятно подведен от инерцията, повтаря замаха, този път под формата на шамар.

Роза, Пепо и Лили гледат втрещени, сякаш се чудят да бягат ли, или да хвърлят оръжието. Боян все тъй грубо хваща разплаканата Ана за рамото и я повежда към шосето.

Загубил съм само няколко секунди, докато съм ги изпращал с поглед. Няколко фатални секунди, защото, когато обръщам очи, виждам как Лили, която до сега е гледала към Боян, изведнъж повтаря жеста на Апостол.