Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Тя не чака да й повтарям, идва до бюрото и оставя пропуска.
— Ана Раева — прочитам гласно. — По какъв въпрос?
— И аз не знам по какъв, но се боя, че може да е шпионаж — отвръща тя, като се старае да си придаде самоуверен вид.
— В такъв случай седнете и разкажете по-точно.
Ана сяда, като не пропуска да кръстоса стройните си крака и да ги изложи във възможно по-благоприятно положение. Дете наистина, но вече доста просветено.
— Бих ли могла да запуша?
— Ако това ще ви помогне да съберете мислите си.
Услужвам й с цигарите и запалката, а тя се усмихва, за да покаже, че дори в един миг на крайна тревога зъбите й не са загубили нищо от красотата си.
— Благодаря… Ако знаехте, че се касае за двама души, които са ми изключително скъпи, щяхте да разберете, че наистина в главата ми е пълна бъркотия…
Подир тоя всъщност доста свързан увод, тя все тъй свързано ми излага вече познатите ми събития, за да установя за лишен път колко различни могат да бъдат едни и същи неща, гледани от два различни индивида.
— Ако той действително се е вмъкнал да търси пари, аз ще бъда истински щастлива, колкото и грозно нещо да е кражбата. Знам добре, че живее притеснено, макар да го крие, че има само един свестен костюм, че майка му е тежко болна и че е толкова горд, та би предпочел да открадне, но не и да приеме милостиня… Боя се обаче, че не е влязъл за пари… Той не е от тия, дето биха задигнали пари…
— А за какво предполагате, че се е вмъкнал? — питам, като дискретно поглеждам часовника си.
— Нали ви казах: за шпионаж.
— Шпионаж на какво?
— На поверителни сведения, на какво друго! Защото знам, че баща ми работи с разни такива книжа и винаги ги заключва, и изобщо не пуска никого в тази стая.
— А защо не уведомихте баща си?
— Че защо да го уведомя? За да получи удар? Той е толкова амбициозен в работата си и не мисли за нищо друго освен за работата си и една подобна мистериозна история просто ще го изхвърли от релсите… Още повече, аз дори не знам дали в подозренията ми има нещо вярно или не…
— А защо не попитахте вашия Боян? Защо не поговорихте с него спокойно и направо? Ако ви каже истината — добре, ако ви излъже, вие не сте дете и ще разберете, че лъже.
Явно поласкана от това, че изведнъж съм доловил нейната проницателност, девойката прави лек театрален жест с нежната си ръка, държаща цигарата, и заявява:
— Защото му бях сърдита. Вчера целия ден му бях сърдита. А днес още от заранта го търся и не мога да му открия дирите. Затова пък се запознах с едно от тия ужасни същества, с които доскоро е дружил. Аз всъщност вече познавам макар и само по вид едно от тях — някоя си там Лили. А тази сутрин се сблъсках в „Ялта“ с друга птица — Марго.
— И какво научихте от Марго?
— Ами сервитьорката ми каза, че тя е от хората на Боян и аз се приближавам съвсем коректно към нея и питам:
„Вие сте от компанията на Боян?“
А тя: — „Откога — вика — компанията на Апостол стана компания на Боян?“
„Искам да кажа, че търся Боян“, обяснявам й най-човешки.
А тя: „Е, че търсете го другаде, аз не съм адресно бюро! И изобщо, ако не смятате да издимявате, седнете, а не ми стърчете над главата.“
Сядам, без да обръщам внимание на грубиянския й тон, и отново обяснявам:
„Казаха ми, че тук се събирали.“
А тя: „Събираха се в минало бешело време. После стана много населено и се преместиха в «Млечния». А после и там стана кофти и сега са на майната си в някаква «Ягода» или «Малина», между града и провинцията.“
После ме разглежда, като че ли съм поставена във витрина, и пита:
„За кво ви е Боян? Имате нужда от став?“
„Какво е това став?“ — питам я най-човешки.
„Ясно — вика тя. — Като научите какво е став, тогава ще дойде и нуждата от став. А после мога да намина някой ден да ви донеса цигари в психиатричното.“
Искам да я запитам още нещо, а тя: „Хайде, причинихте ми главобол! — вика. — Тъкмо ги бях забравила тия отрепки… Хайде, друм, нали ви казах: «Ягода» или «Малина», или някакви други там фрукти към края на града… Пък ако стигнете до психиатричното, драснете два реда. Може и да дойда…“
Ана прекъсва разказа, поглежда ме красноречиво и добавя:
— Представяте ли си? Истинска грубиянка. А оная Лили и тя е от същата марка. Като си помисля само, че е била приятелка на Боян…
После се сеща, че в момента е сърдита на Боян и добавя втори послепис:
— Това всъщност не ме интересува. Да прави каквото ще.
Побързвам да взема думата от страх, че може да последва нов постскриптум:
— Добре сте направили — казвам, — че сте дошли при мене. И още по-добре ще направите, ако за момента забравите цялата тази история. И никому — нито дума!