Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Ти ме смайваш, скъпа — възклицавам. — Аз самият отдавна съм забравил кога ми е рожденият ден.
„Желая ти всичко, което ти сам би си пожелал.“
— Това трябва да се ознаменува — отвръщам. — Не рожденият ден, а фактът, че някой все пак се е сетил за него.
Така че привечер ние с Маргарита се озоваваме на терасата на ресторанта, за да ознаменуваме горепосочения факт.
— Ослепителна си…
— Занасяш се.
Макар и не чак ослепителна, тя изглежда наистина твърде добре в лятната рокля с благородни есенни тонове, а обувките на висок ток са възстановили донейде тая стройност, която пълнотата отдавна се опитва да наруши.
Вечерята този път минава без гарнитури от спомени и излияния и дори критичната фаза на десерта и кафето не предизвиква опасни обрати в разговора.
— Един малък коняк?
Маргарита поклаща глава:
— Предпочитам да се разходим.
Аз лично бих предпочел един малък коняк пред една дълга разходка, но не си позволявам волността да възразя.
Тръгваме по бул. Руски, който в тая съботна юнска вечер е значително по-оживен от необходимото, и Маргарита ме хваща подръка, и ние се движим така сред навалицата на безгрижната младост, една вече не съвсем млада двойка, която обаче не мисли още да се предава.
— Ти май днес навършваш четиридесет и четири — забелязва дамата, отгатнала, както обикновено, мислите ми.
— Изчисленията ти са безпощадно точни.
— За мъжа това още не е възраст — успокоява ме тя.
— Чул те господ. Във всеки случай като гледам тоя млад свят наоколо…
— …Изпитваш кротко чувство на завист — допълва Маргарита.
— Там е, че не изпитвам чувство на завист. Усещам се стар, но не изпитвам чувство на завист.
— Струват ти се прекалено празноглави, за да им завиждаш…
— Не. Струват ми се твърде различни от това, което аз съм бил, и не изпитвам желание да бъда като тях.
— Е да, когато младостта си отиде, остава утехата на мъдростта.
— И това не е. Нямам никакво самочувствие на мъдрец.
Тя не възразява и ние минаваме край паметника на Цар Освободител, за да навлезем в алеята под гъстата листовина на кестените, ярко зелени и странни в сиянието на електрическите лампи. Вървим един до друг, всеки потънал в себе си, и аз не знам за какво мисли тя, но моите мисли ме връщат към годините на младостта, когато цялото ми имущество бяха полувоенните дрехи и тежкия парабелум на кръста и когато се живееше тъй леко, макар никога да не знаех дали ще доживея до следващата нощ. Връщам се към тая отминала младост и се мъча да проумея какво толкова скъпо има в нея, та не бих я разменил с младостта на тия наоколо, какво толкова хубаво, освен че е била моя младост.
Стигаме до парка, чийто вход е тъй разширен и благоустроен, та вече е престанал да съществува, и след като се промъкваме не без мъка през навалицата и суетнята около езерото, поемаме бавно по една алея, значително по-тиха и здрачна, осветена само тук-там от студеното сияние на самотен флуоресцент.
— Да седнем, ако искаш — предлагам, когато стигаме до една празна скамейка.
— Не искам тук. Не помниш ли, че ей там насреща се разделихме някога…
— Какво значение? Щом раздялата не е била окончателна…
— Окончателна беше… И ти го знаеш много добре.
„Нали пак сме заедно?“, бих могъл да възразя, но това изведнаж би тласнало разговора в опасна посока. И ние отминаваме мълчаливо мястото на скръбния спомен, на тоя стар шлагерен мотив за разлъката, и продължаваме нататък — към значително по-безлични в емоционално отношение алеи.
— Тук можем да седнем — предлага по едно време Маргарита.
Скамейката наистина е празна, вероятно защото е ярко осветена от белия конус на флуоресцента. Насреща в сянката е значително по-оживено. Две двойки по братски са си разделили скамейката и се прегръщат в двата й края. Ние обаче невъзмутимо се разполагаме в бялото сияние, защото нямаме намерение да се прегръщаме. Само това ни липсва, да седнем да се прегръщаме.
— Знаеш ли — произнася по едно време Маргарита, — ти се оказа прав, когато говореше, че вместо да мисля за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мисля за хубавото, което може да дойде.
— Тъй ли? — запитвам недоверчиво, защото, когато един комплимент идва от нейна страна, той едва ли е истински комплимент.
— Да. И хубавото наистина дойде.
— Под каква форма?
— Под формата на петдесетгодишен мъж, добре запазен, сериозен и с отлично служебно положение. Накъсо казано — моят шеф.
— Радвам се за тебе — избъбрям не твърде уверено.
— Вчера беше нещо неразположен и ме извика у дома си да му занеса някакви книжа. Изпрати колата да ме доведе, прие ме, облечен в изряден тъмносин халат, въведе ме в уютния хол и вместо да вземе книжата и да ме отпрати, предложи ликьор и кафе.