Реквием за една мръсница

— Там е, че не изпитвам чувство на завист. Усещам се стар, но не изпитвам чувство на завист.

— Струват ти се прекалено празноглави, за да им завиждаш…

— Не. Струват ми се твърде различни от това, което аз съм бил, и не изпитвам желание да бъда като тях.

— Е да, когато младостта си отиде, остава утехата на мъдростта.

— И това не е. Нямам никакво самочувствие на мъдрец.

Тя не възразява и ние минаваме край паметника на Цар Освободител, за да навлезем в алеята под гъстата листовина на кестените, ярко зелени и странни в сиянието на електрическите лампи. Вървим един до друг, всеки потънал в себе си, и аз не знам за какво мисли тя, но моите мисли ме връщат към годините на младостта, когато цялото ми имущество бяха полувоенните дрехи и тежкия парабелум на кръста и когато се живееше тъй леко, макар никога да не знаех дали ще доживея до следващата нощ. Връщам се към тая отминала младост и се мъча да проумея какво толкова скъпо има в нея, та не бих я разменил с младостта на тия наоколо, какво толкова хубаво, освен че е била моя младост.

Стигаме до парка, чийто вход е тъй разширен и благоустроен, та вече е престанал да съществува, и след като се промъкваме не без мъка през навалицата и суетнята около езерото, поемаме бавно по една алея, значително по-тиха и здрачна, осветена само тук-там от студеното сияние на самотен флуоресцент.

— Да седнем, ако искаш — предлагам, когато стигаме до една празна скамейка.

— Не искам тук. Не помниш ли, че ей там насреща се разделихме някога…

— Какво значение? Щом раздялата не е била окончателна…

— Окончателна беше… И ти го знаеш много добре.

„Нали пак сме заедно?“, бих могъл да възразя, но това изведнаж би тласнало разговора в опасна посока. И ние отминаваме мълчаливо мястото на скръбния спомен, на тоя стар шлагерен мотив за разлъката, и продължаваме нататък — към значително по-безлични в емоционално отношение алеи.

— Тук можем да седнем — предлага по едно време Маргарита.

Скамейката наистина е празна, вероятно защото е ярко осветена от белия конус на флуоресцента. Насреща в сянката е значително по-оживено. Две двойки по братски са си разделили скамейката и се прегръщат в двата й края. Ние обаче невъзмутимо се разполагаме в бялото сияние, защото нямаме намерение да се прегръщаме. Само това ни липсва, да седнем да се прегръщаме.

— Знаеш ли — произнася по едно време Маргарита, — ти се оказа прав, когато говореше, че вместо да мисля за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мисля за хубавото, което може да дойде.

— Тъй ли? — запитвам недоверчиво, защото, когато един комплимент идва от нейна страна, той едва ли е истински комплимент.

— Да. И хубавото наистина дойде.

— Под каква форма?

— Под формата на петдесетгодишен мъж, добре запазен, сериозен и с отлично служебно положение. Накъсо казано — моят шеф.

— Радвам се за тебе — избъбрям не твърде уверено.

— Вчера беше нещо неразположен и ме извика у дома си да му занеса някакви книжа. Изпрати колата да ме доведе, прие ме, облечен в изряден тъмносин халат, въведе ме в уютния хол и вместо да вземе книжата и да ме отпрати, предложи ликьор и кафе.