Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Реши да продължи и тръгна напред. Но скоро гладът, примесен с умората, започна да вдървява крайниците на Жилбер. С невероятни усилия той успя отново да настигне каретата. Но сякаш имаше заговор срещу него. Колите спираха само да сменят конете и ги сменяха толкова бързо, че при първата смяна бедният пътник спечели само пет минути почивка.
Междувременно Жилбер продължи. Денят започваше да огрява хоризонта. Слънцето изгряваше с целия си блясък от тъмни изпарения: то обещаваше един от онези горещи майски дни, които изпреварват лятото с два месеца. Как ли Жилбер щеше да понесе обедните жеги?
Както бе предвидил Жилбер, настъпи моментът, когато осъзна, че не му достигат сили, и се отчая. Това бе ужасен момент на борба между гордост и безсилие. В един момент Жилбер почувства удвоена енергия благодарение на цялата сила на отчаянието си — с последни усилия той се приближи до колите, които бе загубил от поглед, и ги видя в облак от прах. Очите му, пълни с кръв, виждаха този облак във фантастичен цвят. От вчера бе изминал двадесет или двадесет и две левги. Ето, че дойде моментът, когато разглобените му крака отказаха да го носят повече. Очите му вече не виждаха. Струваше му се, че земята е подвижна и се върти. Искаше да извика, но не можа да издаде звук, искаше да се хване някъде, усещайки, че ще падне, и разсече въздуха с ръце като луд.
Накрая гласът му се възвърна и той започна да крещи от ярост. Обръщайки си към Париж или по-скоро към посоката, където мислеше, че се намира Париж, започна да проклина онези, които му отнеха смелостта и силите. После, заравяйки ръце в косите си, се завъртя няколко пъти и падна насред пътя със съзнанието и успокоението, че се е борил подобно на античен герой до последна възможност.
Падна, свличайки се, с все още заплашващи очи и стиснати юмруци. После очите му се затвориха, мускулите му се отпуснаха, той беше припаднал. В момента, в който падаше, крещящ глас, побеснял, придружен от свистенето на камшик, му извика:
— Пази се, пази се!
Жилбер не го чу.
И един силен камшичен удар съпроводи вика.
Гъвкавият край на камшика удари Жилбер по гърба. Но той вече нищо не чувстваше, остана под краката на конете, които идваха от второстепенен път, за да се влеят в главния между Тиебльомонт и Воклер. В своята лудост той нищо не беше чул, нито видял.
Вик на ужас се чу от колата. Тя бе теглена от конете, както ураганът подмята перце. Кочияшът направи нечовешки усилия, но въпреки това не можа да спре първия кон, който водеше впряга и който връхлетя върху Жилбер, но успя да спре другите два, които бяха повече в обсега на ръката му. Една жена се подаде от каретата.
— О, Господи! — извика тя с болка. — Смачка ли го, бедното дете?
— Бога ми, госпожо — каза кочияшът, опитвайки се да различи нещо през прахта, която вдигаха конете, — съвсем не би ме учудило.
— Бедният луд! Горкото дете! Нито крачка повече. Спрете! Спрете!
И пътничката отвори вратата и изскочи от колата. Кочияшът бе вече до коня, зает да изтегля и дърпа тялото на Жилбер изпод колелата, предполагайки, че е окървавено и мъртво. Пътничката му помагаше, доколкото можеше.
— Ето ти късмет! — извика той. — Никаква рана, нито един ритник.
— Но въпреки това е припаднал.
— От страх, без съмнение. Да го оставим в канавката и понеже госпожата много бърза, да продължим пътя си.
— Невъзможно! Не мога да изоставя детето в това състояние.
— Ами, нищо му няма. Сам ще дойде на себе си.
— Не, не! Толкова млад, бедното дете! Това е някой беглец от колеж, който е искал да предприеме пътуване свръх силите си. Вижте колко е блед. Той би умрял. Не, няма да го изоставя. Сложете го в каретата на предната седалка.
Кочияшът се подчини.
— Сега на път — продължи младата дама, — това са десет загубени минути — един пистол за десет минути.
Кочияшът изплющя с камшика над главата си и конете, познавайки този заплашителен знак, продължиха пътя си в бърз галоп.
20.
Глава, в която Жилбер започва да не съжалява толкова много за загубеното екю
Когато след няколко минути Жилбер дойде на себе си, той не изглеждаше толкова учуден от положението, в което се намираше — в краката на млада жена, която внимателно го гледаше. Тя бе млада, двадесет и четири-двадесет и пет годишна, с големи сиви очи, чип нос и почернели от южното слънце бузи. Малки, капризно очертани и деликатни устни придаваха на привлекателното й и насмешливо лице характер на финес и предпазливост. Тя имаше най-хубавите ръце на света, които в момента бяха скрити в ръкави от лилаво кадифе със златни копчета. Вълшебните гънки на сивата й копринена пола, богато украсени, запълваха почти всичко и Жилбер с не по-малко изненада от всичко друго установи, че се намира в кола, теглена в галоп от три пощенски коня.