Пейзажите на времето

Караше по Пърл стрийт и постоянно удряше спирачките, щом пред него предупредително премигнеха рубиненочервени стопове. Движението ставаше по-натоварено едва ли не с всеки изминал ден. Гордън за пръв път изпита раздразнение към другите, които нахлуваха и изпълваха с шум това райско кътче. След като вече се беше настанил тук, струваше му се безсмислено тази земя да се развива повече. Той уморено се усмихна, когато си помисли, че вече се е присъединил към легиона от първи заселници — сега Калифорния бе тук, а другите хора бяха там. Ню Йорк беше по-скоро друга идея, отколкото друго място.

Пени я нямаше в бунгалото. Казал й бе, че ще закъснее поради коктейла в дома на Лейкин и наполовина очакваше да е приготвила лека вечеря. Той обиколи апартамента, като се чудеше какво да прави. Чувстваше се леко неспокоен и не можеше да си намери място след трите чаши бяло вино. Откри консерва с фъстъци и си похапна. Записките на Пени за литературния курс, който водеше, бяха грижливо подредени върху масата за хранене, сякаш беше бързала да излезе, без да има време да ги прибере. Гордън се намръщи — това не бе типично за нея. Листовете бяха покрити със стегнатия й, заоблен почерк, параграфите бяха обозначени като „става“ или „спорно“. В горната част на листа на едно студентско есе върху „Кафка и Христос“ тя беше написала: „Кинг Конг ли е умрял, за да изкупи нашите грехове?“. Гордън се зачуди какво ли означава това.

Реши да излезе и да купи малко вино и нещо за хапване. Определено нямаше намерение да си стои вкъщи и да я чака. Докато излизаше през вратата, забеляза, че на мекото кресло, на което обикновено седеше, е облегната платнена чанта. Той развърза въженцето за стягане и я отвори. Вътре имаше мъжки дрехи. Гордън се намръщи.

Изпълнен със странна енергия, той не се качи на шевролета си, а се насочи пеша към Уиндънсий Бийч. Огромни островърхи вълни се разбиваха в гладките морски скали. Гордън се зачуди колко време биха могли тези скали да устоят на постоянно разяждащия ги прибой. На юг неколцина кафяви като индианци тинейджъри се излежаваха край малката общинска помпена станция. Те наблюдаваха разбиващите се вълни в отпуснат унес. Някои пушеха къси цигари. Гордън не можа да изкопчи от тях повече от три думи, независимо от въпросите, които им задаваше. „Неразгадаеми туземци“ — помисли си той и си тръгна. На път към колата си по „Наутилус“ той мина под боровете, които бяха разкъсали тротоара — бетонът заобикаляше твърдата им кора като замръзнали вълни.

Подкара шевролета по лъкатушещия тесен път покрай океана. Малките, едва ли не кукленски къщички се притискаха една в друга. Много от тях имаха претрупани, безвкусни орнаменти или ненужни куполи. Декоративни спирали и решетки си съседстваха с напомнящи на слонски уши бегонии. Рози се притискаха в сочен бамбук. Елементите на всички архитектурни стилове като че ли бяха пльоснати над къщите и бяха увиснали там. Улиците бяха прави и тихи — сякаш подреждаха пъстроцветните култури и истории, оформили това малко селце. В Ла Хола всичко се сливаше по начин, различен от Ню Йорк, със странна и изпълнена с очакване енергия. На Гордън му харесваше. Той импулсивно зави към Камино де ла Коста 6005. Сега това място се бе превърнало едва ли не в храм с неговия настлан с плочи двор и пълна с камъни градина, която продължаваше нагоре по хълма — там през 40-те и 50-те години беше живял и работил Реймънд Чандлър. Гордън бе прочел всички негови романи веднага след като за пръв път гледа Богарт в „Големия сън“. Пени му беше казала, че това е един от начините да опознае Калифорния.