Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Мокри като кокошки, Пърси Норман и Алън Ландис гледаха пред себе си с тъпо животинско изражение. Набрахме плодове от хлебното дърво и закусихме. Да намерим друго беше невъзможно, защото при опита да отидем и потърсим нарове нагазихме в дълбоко тресавище.
Дъждът в Дяволската планина и около тропика е много капризен. Спира така внезапно, както и почва. Панорамата на пампаса по очарование надминаваше всяка представа за дива красота, ако не бяха тресавищата, от които не можехме да си измъкнем краката. Пампасът се разширяваше на изток, а на запад преминаваше зад реката Карао. За нещастие не можехме да пресечем голямата река, да минем от другата й страна и да избегнем ужасните тресавища, които гъмжаха от змии. Там също пасяха антилопи и малки сърни, които подскачаха като козлета. Тук на всяка стъпка се сблъсквахме с кални ями, уродливи кафяви жаби и големи водни змии, които като въжета се преплитаха в краката ни — и никъде глътка вода за пиене. Щом приближихме до Карао, и кайманите озъбени изскачаха. Никъде покой. Вечно нащрек, с изхабени нерви и кални крака. Намирахме се в най-ниската част на Дяволската планина, която слизаше до блатистия лянос на река Ориноко. В далечината тайнствените очертания преграждаха пампаса. Виолетовопурпурни избухвания на залеза по снагата на Андите ни предупреждаваха да не навлизаме в дълбочината на непозната с вековни дървета гора, сред която се промъкваше река Карао. Сгъстена влага дъхаше от гората. На къси интервали се чуваше виенето на хиените. Те се наслаждаваха, че настъпва нощта и предвкусваха удоволствието, че някоя пума или ягуар ще им доставян вечеря.
Заковахме на първите дървета куките на спалните си чували. Измъчвахме се, че нямахме вода за пиене. Жалка пародия. Бяхме се приготвили за нощуване на двадесет метра от реката Карао. Няколко часа ни разделяха от нощта, която щеше да преобрази пампаса в арена на живот и смърт. Хищниците ще излязат на лов, антилопите и сърните ще тичат да се спасяват.
Ние си разпределихме ролите. Едни отидоха да убият някакъв дивеч за вечеря, други влязоха в гората да търсят вода или нещо, което да я замени. Аз, по стара традиция, останах да пазя чантите и да приготвя дърва за през нощта.
Иван Горилата и Мартин Ларсензвей се впуснаха в гората и донесоха убит глиган, който беше жестоко надупчен от едри сачми. Пърси Норман и Алън Ландис донесоха нарове и диви банани. Игор Незнакомов ни снабди с плодове от хлябно дърво. Взаимните несъгласия временно се изравниха край огнището, където Иван Горилата и Игор Незнакомов печаха вкусни парчета, ала шиш кебап от глиган. В гърба ни гората продухваше през непроницаемия мрак студ. Чуваше се ехото на гигантски жаби, които крякаха потискащо. Това ехо пронизваше мозъка ни така, че към полунощ, когато чухме сърцераздирателния плач на уловена от някой звяр антилопа, ние почувствувахме, че полудяваме. Нещастната антилопа плачеше, защото звярът беше почнал да я яде отзад. Мъченическа смърт дори за едно животно. Луната беше също отишла на лов за метеори някъде в непрогледната нощ. Само една голяма звезда я заместваше и се ширеше между облаците и малките звезди на небето. На земята се чуваха само воплите на жертвите и воят на ягуарите, които препускаха из пампаса.
Два или три пъти се събуждах, вдигах телената маска от лицето си и се взирах да видя дали другите спят. Миришеше на влага, която идваше от гората. Гигантските жаби още крякаха и подмамваха кайманите и алигаторите.
Река Карао правеше дъгообразни завои в гората, обрасли с много гъста храстова растителност, из която се криеха почти всички хищници на Венецуелска Гвиана. Гората се простираше далеко зад двата бряга на реката. Дърветата бяха стари и дебели, с огромни размери. Много километри тая величествена гора не пропускаше слънчеви лъчи. Обширни блата поддържаха задушлива влага, развъждаха хиляди гигантски кафяви тридесет сантиметрови жаби — храна на големите змии и кайманите.
Като видя как скачат, разкрачени на задните си крака, тия гигантски жаби, Иван Горилата се засмя.
— Тия пилета имат пет-шест кила — извика той. — Какви прекрасни бутчета за паниране, ако намерим яйца от костенурки. — И се захласна да ги гледа как скачаха в блатото.
— Къде е Мартин Ларсензвей? — извиках аз. Ние се бяхме заплеснали в грамадните жаби.
— Тук съм — обади се той, но не можахме да го видим.
— Къде тука, не те виждаме — уплашиха се Иван Горилата и Игор Незнакомов.
— Вляво, елате веднага да ми помогнете — чу се уплашеният му глас.
Изтичахме по гласа му и го намерихме, че се мъчи с ножа си да се освободи от една млада боаудушвач, омотала се около краката му. Змията нямаше повече от четири метра, но беше го здраво вързала. Когато ние пристигнахме, той режеше гърба й, а с мачета си в лявата си ръка натискаше главата й да не го ухапе. Боатаудушвач не е отровна, но защо да му причинява болка и да разсипва кръвта му.