Възрастите на Лулу

В началото се почувствах зле, ужасена напълно от самата себе си. Питах се какъв ли вид имам, щом Реми се бе осмелил да ми предложи такова нещо. Чувствах се ужасно зле, прекалено зле, но той продължи да настоява и се обади два часа по-късно, кдто атакува болезненото ми място, питайки ме не е ли все едно от коя страна ще съм. Веднъж пред него бях споделила, че ми се струва но-срамно да платя, отколкото да взема пари от мъж, за да легна с него. Той ми го припомни и най-лошото бе, че възприе тон на загрижен и разтревожен, като че ли ми беше по-голям брат, който ми се кара за липсата на смелост. Ако умеех да го сторя, бих го дефинирала като инфантилни задръжки, чиста наивност. Но той го дефинираше по друг начин, казвайки, че щом съм з играта, трябва да спечеля, а не да бъда глупава, след като съм го правила хиляди пъти. А тоя път нямаше да е ло-различно...

По време на вечеря бях почти решена да отида.

Чертата ме мамеше, близостта й оказваше почти неудържимо привличане върху мен: зовът от пропаст-

та, желанието да се спусна в бездната и да падам, да се търкалям стотици, хиляди метри, да се разбия в дъното, за да не трябва да мисля отново за вечността.

По-късно у дома, на излизане от банята, се огледах добре и забелязах, че съм започнала да напълнявам.

Загърнах се в хавлията, за да не се виждам.

Съмнението дойде по-късно, следобед, когато се питах как да се облека, за да отида на странната си среща. Каква рокля да облека — черна, къса, тясна, деколтирана или нещо нормално като обикновена жена.

Щях да съм безкрайно благодарна на съдбата, ако Патрисия предложеше да вземе Инес от училище, преди да я отведе да спи в къщата на родителите ми.

Не бих искала я виждам.

Съмнявах се.

Равносметката бе жестока.

Пабло не бе пожелал да ме изслуша. Опитвах се да му го обясня. Говорих сама пред него в продължение на часове, но думите ми преминаваха през ушите му.

Не бе пожелал да ме изслуша, беше се заинатил на последната от моите лудости и не искаше да погледне по-нататък от нея. Не искаше да ме изслуша, не искаше да ме разбере. Съжалявам много, каза. Беше моя идея и само моя, която от години се въртеше в главата ми. В края на краищата Марсело е най-добрият ми приятел, но ми коства доста да го убедя. Двамата решихме, че е без значение, вече не сте на възраст, в кояго би могла да възникне някаква връзка между вас, но не очаквах, че това така ще те нарани. Ако знаех, кълна се — каза той, — бих се отказал навреме, кълна се, че съжалявам.

Опитвах се да му обясня, говорихме в продължение на часове, че никога не съм смятала за почтено кръвосмешението. Разбира се, че никога не бях мислела, че Марсело ще реагира по такъв естествен начин след случилото се, защото никой от двамата никога повече не спомена нещо по този въпрос. Нито заедно, нито

поотделно, сякаш нищо не бе станало. Четях го по лицата им, в жестовете им, в ненарушимото спокойствие на техните действия, сякаш нищо не се бе случило.

А бяха станали много неща. Не беше само това.