Възрастите на Лулу

— Къде отиваш?

Излязох, като треснах по навик вратата.

Тя се удари два пъти в рамката, без да се затвори.

Познавах Енкарна от доста години. Бях ходила с Пабло в старата къща на улица „Рома”, където тя бе започнала като почтено младо момиче с определена такса за дребни и кльощави пикадори, закръглени и ниски забивачи на знаменца,

които се нахвърляха върху нея със страстта на хората, смятащи, че тя ще бъде може би последната жена в живота им. Тя си спомняше всичко това с тъга и обичаше да повтаря, че всички те са били нехранимайковци, които в повечето случаи си тръгвали, без да плащат, като по този начин бизнесът й лека-полека се провалял. Според собствената й версия нуждата я накарала да дава стаи, но за друг вид корида.

Улица „Рома”, чудесно място за тореадорско хотел-че, не беше толкова удобна за друг вид срещи най-вече когато тази зона започна да се изпълва с хипита, новата вълна, но по-некултурни и от предишните посетители, неспособни да оценят очарованието на старите традиции като къщата на Енкарна. Така че накрая тя я продаде със загуба на един режисьор, който успя да я склони за това, като я наричаше „паметник” и опипваше най-нагло задника й. С парите тя си купи един огромен апартамент в стара аристократична сграда на ъгъла на „Еспос” и „Мина”, като наблягаше с плътен глас, произнасяйки „аристократична”. Доведе от провинцията нейна племенница фризьорка, която бе изкарала и курс за вътрешен дизайн, приюти също така няколко немного млади и немного красиви, но доходоносни момичета, като все повтаряше: „Трябва да изпилваме нещата!”

Когато не можех да си отида у дома, ходех у Енкарна. С нея се разбирах много добре.

Взех такси дотам, защото нямах желание да шофирам.

Обиколих къщата, вървейки бавно и стараейки се да не мисля, да забравя, че съм била отблъсната, но в тази петъчна вечер на трети оживлението беше голямо.

Слаба и стара проститутка, с две тъмни петна на лицето и прекалено бели косми в боядисаната си коса, с доста разголено деколте за увисналите си гърди и късо изкуствено яке — с фигури, напомнящи „Формула 1”, трепереща от студ, ми поиска една цигара. Подадох й я, като я гледах в лицето и бързо се върнах обратно.

На входната врата срещнах племенницата на Енкарна, която бе ходила да се почерпи с годеника си, добро момче, работещо в един оптически магазин и нямащо идея за нищо.

Домакинята седеше самотна пред телевизора. Ко-гато ме видя да влизам, направи знак с глава, посочвайки ми една малка стаичка, разположена в края на коридора, най-добрата стая, която двете наричахме сватбена.

Енкарна бе странна, нервна и неразговорлива. Попитах я за артрозата й, но тя не искаше да говори с мен и отвърна с няколко едносрични думи на моите настоятелни куртоазни въпроси, като добави, че филмът по телевизията много я интересувал, и напомни, че съм закъсняла.

Тази вечер нещата хич не ми харесваха, още от началото имах лоши предчувствия, но беше късно да се откажа.