Човекът със сините кръгове
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9789545297229
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човекът със сините кръгове». Краткое содержание книги:
Неправдоподобно. Би трябвало да каже това на Адамсберг. Матилд си повтаряше на глас това изречение, опряла лакти на масата аквариум. „Адамсберг, това убийство е неправдоподобно.“ Убийство от любов не се подготвя хладнокръвно петдесет години по-късно, и то по сложния начин, избран от Клеманс. Как Адамсберг бе могъл така да се заблуди относно мотива на старицата? Трябва да си идиот, за да повярваш в такъв неправдоподобен мотив. Това, което тревожеше Матилд, бе обстоятелството, че тя смяташе Адамсберг за един от най-умните мъже, които бе срещала. И все пак нещо не беше в ред с мотива на старата Клеманс. Тази жена нямаше физиономия. Матилд си внуши, че е мила, за да я хареса поне малко, за да й помогне, но всичко у земеровката я смущаваше през цялото време. Всичко, тоест нищо — под обвивката й нямаше тяло, на лицето й нямаше поглед, в гласа й нямаше тоналност. Нищо никъде.
Снощи Шарл бе прекарал ръце по лицето й. Трябваше да признае, че й стана доста приятно. Дългите му пръсти я докосваха така внимателно, както когато докосваха буквите на Брайловата азбука. Остана с впечатление, че му се иска да продължи да я докосва, но не го насърчи. Отдръпна се и направи кафе. Много хубаво кафе. Но което не може да замести милувката. Обаче и милувката не замества хубавото кафе. Матилд реши, че сравнението е безсмислено, че милувките и хубавото кафе не са взаимнозаменяеми.
Добре де, въздъхна гласно Матилд. Проследи с пръст едно прилепало с две петна, което плуваше под стъкления плот. По-добре да нахрани рибите. За какво й са Шарл и милувките му? Не е ли време отново да замине в морето? След като не й се следеше никого тази сутрин. Какво бе спечелила на сушата за три месеца? Едно ченге, което би трябвало да стане курва, един зъл като куче слепец с нежни пръсти, един византолог, любител на кръговете, една стара убийца. Добра печалба всъщност. Нямаше от какво да се оплаче. Би трябвало да опише всичко това. Би било по-забавно, отколкото да пише за коремните плавници на рибите.
Да, ама какво? Какво да пише? И защо?
За да разказва живота, отговори си.
Глупости! За плавниците може поне да разкаже нещо, което другите не знаят. А за живота? Защо всъщност да пише? За да я харесат? Това ли е? За да те харесат и непознатите, сякаш познатите не ти стигат? За да си представиш, че си събрала квинтесенцията на света в няколко страници? Но каква квинтесенция? Кое да опише? Дори историята на старата земеровка няма да е интересна, ако се опише. Да пишеш, значи да съсипваш.
Матилд седна, обзета от мрачно настроение. Каза си, че мисли несвързано. Плавниците — да, много добре.
Но понякога е твърде скучно да говориш за плавници. Плавниците те интересуват по-малко и от старата Клеманс.
Матилд изправи гръб и отметна с две ръце черните си коси. Много добре, помисли си, малък пристъп на метафизика. Ще ми мине. Глупости, промърмори отново. Нямаше да съм толкова тъжна, ако Камий не заминаваше тази вечер. Отново заминаваше. Ако не беше срещнала този хвърчащ полицай, нямаше да е принудена да обикаля цялата земя. Да опише това? Струва ли си?
Не.
Може би наистина бе време отново да се гмурне в морските глъбини. И най-важното — забранено е да се пита защо.
Защо? — веднага се запита Матилд.
За да ми стане приятно. За да се намокря. Ето затова. За да се намокря.
Адамсберг караше бързо. Данглар знаеше, че отиват в Монтаржи, и толкова. Лицето на комисаря все повече се напрягаше. Контрастите в чертите му се усилваха и ставаха почти свръхреални. Физиономията на Адамсберг беше като онези лампи, на които можете да променяте яркостта. Много особено свойство наистина. Освен това Данглар не разбираше защо комисарят си е сложил черна връзка върху износената бяла риза. Погребална връзка, завързана накриво. Попита го.
— Да — отвърна Адамсберг. — Тази връзка избрах. Хубав обичай, нали?
И млъкна. Само от време на време поставяше за миг длан върху ръката му. Два часа след като напуснаха Париж, Адамсберг спря колата на един горски път. Тук лятната горещина не се усещаше. Данглар прочете надписа на една табела: Бертранж. Общинска гора. Адамсберг каза: „Стигнахме“, и вдигна ръчната спирачка.
Слезе от колата, пое дълбоко въздух и се огледа, клатейки глава. Разтвори една карта върху капака на колата и с жест повика Кастро, Делил и шестимата от камионетката.