Човекът със сините кръгове

— Преобличал се е по пътя. Излизал е от къщи като мъж, пристигал е на улица „Патриарш“ като жена. И обратното, разбира се.

— Къде? В някое изоставено помещение? В бараката на някой строителен обект, където е оставял дрехите си?

— Например. Ще трябва да я намерим. Или той да ни каже къде е.

— Барака на строителен обект с остатъци от храна, с мухъл в стария долап? Това ли е? Оттам ли е миризмата на гнила ябълка по дрехите? А защо дрехите на Клеманс не миришеха?

— Те бяха леки. Той ги е носел под костюма си, а баретата и ръкавиците е държал в чантата. Но не е можел да носи костюма си под дрехите на Клеманс. Затова го е оставял по пътя.

— Солидна организация.

— За някои хора организацията стои над всичко. Става дума за сложно убийство, чиято подготовка му е отнела месеци. Започнал е да чертае кръгове четири месеца преди първото убийство. Този педантичен византолог си пада по търпеливата, сръткава работа. Сигурен съм, че тя му е доставила огромно удоволствие. Например идеята да използва Жерар Понтийо, за да ни насъска срещу Клеманс. Съвършеното й осъществяване положително го е очаровало. Както и капката кръв в дома на Клеманс, последната нанесена върху платното мазка преди заминаването му.

— Но къде е той, за бога? Къде може да е?

— В града. Ще се прибере да обядва. Няма за къде да бърза, толкова е уверен в себе си. Такъв сложен план няма как да се провали. Но не е знаел за модното списание. Неговата Делфи си е позволявала някои неща, които не е споделяла с него.

— Малкият мъжкар победи — обяви Кастро. — Ще му дам трохички. Здравата се потруди.

Адамсберг вдигна глава. Екипът от лабораторията пристигаше. Конти слезе от камионетката с всичките си торби.

— Сега ще видиш нещо по-различно от ролка за коса — каза Данглар, след като поздрави Конти. — Но го е направил същият тип.

— Хайде да го намерим този тип — предложи Адамсберг и се изправи.

Къщата на Огюстен-Луи льо Нермор приличаше на зле поддържана ловна хижа. Над входната врата бе окачен череп на елен.

— Не е много весело — забеляза Данглар.

— Ами и човекът не е весел — каза Адамсберг. — Обича смъртта. Рейер така каза за Клеманс. Че обича смъртта. И главно, че говори като мъж.

— Я гледайте — обади се Кастро.

И гордо им показа косерката, която бе кацнала на рамото му.

— Виждали ли сте такова нещо? Опитомена косерка? Която е избрала мен?

Кастро сияеше.

— Ще я кръстя Трохичка. Тъпо, а? Мислете ли, че ще остане с мен?

Адамсберг натисна звънеца. От коридора се чуха спокойните стъпки на обути в пантофи крака. Льо Нермор не подозираше нищо. Когато отвори, Адамсберг се вгледа по нов начин в мръсносините му очи и бялата му кожа с рижави петънца.