Човекът със сините кръгове

— Ще минем оттук — посочи той. — По тази пътека, по тази и ето по тази. После ще обходим пътеките в южната част. Ще проверим цялата зона около тази горска къща.

Докато говореше, комисарят очертаваше с пръст кръг върху картата.

— Кръгове, винаги кръгове — прошепна той.

Сгъна картата как да е и я подаде на Кастро.

— Пуснете кучетата — додаде.

От камионетката шумно изскочиха шест овчарки. Данглар, който не обичаше особено тези животни, стоеше малко встрани със скръстени ръце, като придържаше краищата на широкото си сако, сякаш за да се предпази.

— Всичко това за старата Клеманс? — попита той. — А кучетата как ще се оправят? Тя не е оставила дори едно парцалче, за да го подушат.

— Имам нещо за тях — каза Адамсберг и взе от камионетката малък пакет, който завря под носа на кучетата.

— Това е развалено месо — каза Делил и гнусливо се намръщи.

— Мирише на смърт — уточни Кастро.

— Така е — потвърди Адамсберг.

Направи знак с глава и групата пое по първата пътека вдясно. Кучетата отпред дърпаха каишките си и виеха. Едно от тях бе изяло парчето месо.

— Ама че тъпо куче — каза Кастро.

— Не ми харесва това — отбеляза Данглар. — Никак.

— Предполагам.

Гората е шумна, когато вървиш през нея. Пукат клончета, жужат насекоми, пеят птички, листата шумят под краката на хората и се разхвърчават под лапите на кучетата.

Адамсберг беше със стария си черен панталон. Вървеше, пъхнал ръце под колана си, преметнал връзката си през рамо, безмълвен, съсредоточен в кучетата. Мина три четвърти час, преди две от тях да се отклонят от пътеката и рязко да завият наляво — там, където вече нямаше път. Трябваше да минават под клоните, да заобикалят дънерите на дърветата. Напредваха бавно, кучетата дърпаха каишите си. Един клон се върна като бумеранг и шибна Данглар по лицето. Заболя го. Кучето, което вървеше начело, най-доброто от кучетата, онова, което се казваше Аларм-Клок, а наричаха само Клок, спря, след като измина шейсетина метра. Завъртя се, вдигна глава, разлая се, после простена и легна на земята с изправена глава, доволно от себе си. Адамсберг замръзна на място и стисна юмруци. Огледа малкото пространство, на което бе легнал Клок — няколко квадратни метра между дъбовете и брезите. Докосна с ръка един счупен преди месеци клон. Мястото на счупването бе обрасло с мъх.