Човекът със сините кръгове

Всъщност бих искал да не бях изпускал Камий онази вечер на улицата. Можех да я догоня, тя щеше да се учуди, може би щеше да се разчувства. Може би щях да видя как лицето й потръпва, пребледнява или почервенява, не знам точно. Щях да обхвана с ръце това лице, за да му попреча да потръпва, и това щеше да е страхотно. Щях да я прегърна и двамата дълго щяхме да стоим така на улицата. Да кажем, един час. Но тя може би нямаше да се разчувства и да стои в прегръдките ми. Не знам. Не мога да отгатна. Може би щеше да каже: „Адамсберг, таксито ме чака“. Не знам. А може би това не е било Камий. А може и изобщо да не ми пука. Не знам. Не вярвам.

Сега в момента изнервям Данглар мислителя. Очевидно е. Но не го правя нарочно. Нищо не се случва, нищо не се казва и това го влудява. А истината е, че най-важното се случи тъкмо откакто Клеманс изчезна. Но не можах да му го кажа.