Човекът със сините кръгове

— Не бих казал — възрази Данглар. — По-скоро ни трябва време, за да я намерим, но накрая ще успеем. Тя умее да бъде дискретна. В Ньойи не е била много известна. Какво казаха за нея съседите? Че не пречела на никого, че била независима, не била хубавица, вечно ходела с онази барета и много си падала по вестникарските обяви. Нищо повече. Живяла е там двайсет години и никой не знае дали има приятели, никой не знае къде ходи и никой не си спомня кога точно е заминала оттам. Изглежда, никога не е излизала в отпуск. Има такива хора, които прекарват живота си, без никой да ги забележи. Не е чудно, че е стигнала до убийство. Но залавянето й е въпрос на дни. Ще я открием.

— Не. Нещо не е наред.

— Какво би трябвало да означава това?

— Опитвам се да разбера.

Обезсърчен, Данглар се надигна в три тежки такта — торс, задник, крака — и обиколи стаята.

— Бих искал да се опитам да разбера какво се опитвате да разберете.

— Всъщност, Данглар, можете да върнете списанието в лабораторията. Свърших с него.

— Какво свършихте?

Данглар искаше да се прибере в кабинета си, тъй като му беше пределно ясно, че разговорът няма да доведе доникъде, но му се струваше, че в главата на Адамсберг се въртят някакви мисли, ако не хипотези, и това разпалваше любопитството му. Макар да подозираше, че самият Адамсберг още не си ги е доизбистрил.

Адамсберг отново погледна в бележничето.

— В списанието за мода — каза той — имаше една статия от Делфин Витрюел. Това е бащиното име на Делфин льо Нермор. Издателката ми каза, че Делфин редовно сътрудничела на списанието и почти веднъж месечно им носела статии за модните тенденции, за роклите с подплънки в ханша или чорапите с ръбове.

— И намирате това за интересно?

— За изключително интересно. Прочетох цялата колекция. Доста време ми отне. А и гнилата ябълка. Започвам да разбирам някои неща.

Данглар поклати глава.

— Какво за гнилата ябълка? — попита той. — Хайде сега да обвиним Льо Нермор, че се е изпотил от страх! Защо още мислите за него, за бога?

— Всичко дребно и жестоко ме тревожи. Прекалено много се вслушвате в думите на Матилд. Защитавате човека с кръговете.

— Нищо подобно. Просто се занимавам с Клеманс, а него съм оставил на мира.

— Аз също се занимавам с Клеманс. Само Клеманс. Но това не променя факта, че Льо Нермор е долен тип.

— Господин комисар, човек трябва да пести презрението си поради големия брой кандидати, които го заслужават. Не аз съм го казал.

— А кой?

— Шатобриан.

— Пак ли той? Но какво ви е направил?

— Положително нещо лошо. Както и да е. Честно, господин комисар, заслужава ли толкова злост човекът с кръговете? В края на краищата той е виден историк.

— Не се знае.

— Предавам се — каза Данглар и отново седна. — Всеки с маниите си. На мен Клеманс ми е обсебила съзнанието. Трябва да я намеря. Все е някъде и ще я открия. Непременно. Логично е.