Човекът със сините кръгове
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9789545297229
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човекът със сините кръгове». Краткое содержание книги:
Дори бе успявал без особено усилие да бъде искрен с Адамсберг, когато ставаше дума за Клеманс, за Матилд и за сума ти други неща, за които разказваше на комисаря с най-големи подробности. Адамсберг също споделяше с него едно друго. Негови лични преживявания. Не много ясни. По-леки и по-тежки преживявания, като не беше съвсем сигурно дали леките не бяха всъщност най-тежките. Не е лесно да разбереш. Мъдростта на децата, философията на старците. Нали й го каза на Матилд в ресторанта? Бе предусетил какво се носи по вълните на мекия му глас. После дойде ред на комисаря да го попита какво се носи по вълните на слепите му черни очи. Шарл заговори, Адамсберг се заслуша. В леките шумове, долавяни от незрящия, в мъчителните му усещания в мрака, в онова, което виждаше в тъмното. Когато спираше, Адамсберг го подканяше: „Продължавайте, Рейер. Слушам ви особено внимателно“. Шарл си каза, че ако беше жена, би могъл да се влюби в Адамсберг и да се отчае от неговата неуловимост. Но пък комисарят явно бе от хората, до които е по-добре да не се доближаваш. Или да се научиш да не се отчайваш от това, че си остава неуловим. Да, нещо такова.
Но Шарл беше мъж и държеше на това. А и Адамсберг бе потвърдил, че е красавец. Тогава Шарл си помисли, че след като е мъж, би му било приятно да се влюби в Матилд.
След като е мъж.
Но дали Матилд не искаше да се разтвори в дълбоката вода? Дали не искаше завинаги да се откъсне от земните мъки? Какво се бе случило с Матилд? Никой не знаеше. Какво й обичаше на тази гадна вода? Да улови Матилд? Шарл се боеше, че тя ще се изплъзне от ръцете му като морска сирена.
Не влезе в апартамента си, а се качи направо в „Морската лястовица“. Опипом намери звънеца и го натисна два пъти.
— Случило ли ти се е нещо? — попита Матилд, отваряйки му вратата. — Или имаш новини за земеровката?
— Трябва ли да имам?
— Няколко пъти се видя с Адамсберг, нали? Току-що говорих с него по телефона. Изглежда, че утре ще има новини от Клеманс.
— Защо се интересуваш толкова от Клеманс?
— Защото аз я намерих. Тя е моята земеровка.
— Не, тя теб е намерила. Защо си плакала, Матилд?
— Аз да съм плакала? Е, да, малко. Как разбра?
— Гласът ти е влажен. Чува се много добре.
— Не се безпокой. Просто човек, когото обожавам, заминава утре. Как да не плача?
— Мога ли да се запозная с лицето ти?
— Как?
— Ето така. Ще видиш.
Шарл протегна пръсти към лицето на Матилд и ги задвижи като пианист по клавиатура. Беше много съсредоточен. Всъщност отлично познаваше лицето на Матилд. Едва ли се бе променило много от времето на семинарите, където я бе виждал. Но искаше да го докосне.
На другия ден Адамсберг седна зад волана и подкара към Монтаржи. Данглар седеше до него, Кастро и Делил се бяха настанили отзад. Камионетката ги следваше. Адамсберг караше с прехапани устни. От време на време поглеждаше към Данглар или когато не сменяше скоростите, поставяше за миг длан върху ръката на инспектора. Сякаш за да се увери, че Данглар е там, жив, присъстващ, и че ще остане там.
Матилд се събуди рано. Нямаше сили да следи когото и да било. Предишния ден доста се беше забавлявала с една незаконна двойка в бирарията „Барнкруг“. Двамата явно се познаваха отскоро. Но когато насред яденето мъжът се извини и отиде да телефонира, момичето го изчака да се отдалечи със смръщени вежди, след което пресипа част от пържените му картофи в своята чиния. Доволна от плячката си, тя я изгълта набързо, като преди всяка хапка изплезваше език. Мъжът се върна и Матилд си каза, че е научила нещо фундаментално за момичето, нещо, което мъжът никога няма да узнае. Да, здравата се бе забавлявала. Добър транш от седмицата.
Но тази сутрин нямаше желание за нищо. Впрочем в края на транш първи не би трябвало да се учудва на нищо. Мислеше си, че днес Жан-Батист Адамсберг ще улови земеровката, която ще съска и ще се съпротивлява, че това ще бъде паметен ден за старата Клеманс, която така хубаво подреждаше диапозитивите й с облечените си в ръкавици ръце и която така хубаво бе подредила убийствата си. За миг Матилд се запита дали самата тя се чувства виновна. Ако не се беше разприказвала във „Вкусния бульон“, за да смае публиката с подробности за човека с кръговете, Клеманс нямаше да й се натресе в къщата и нямаше да намери сгоден случай да върши убийства. После си каза, че бе доста неправдоподобно да заколиш един възрастен лекар под предлог, че ти е бил годеник някой и друг ден и че през целия си живот си таил желание за мъст.