Тайният орден

— В голяма неприятност — увери го Макгий.

— Чакай малко — намеси се Райън. — Ако Ерик ни казва истината, в такъв случай разследването трябва да се насочи към Дъркин.

— Така си е — побърза да се съгласи Стивънсън.

Макгий обаче не изглеждаше убеден, макар че мълчеше.

— На чие име е открита новата сметка? — попита тя.

Стивънсън включи компютъра си и след малко сподели с тях:

— Запазена е същата структура на неправителствена организация, само името е сменено с „Хендс ъф Пийс Интернешънъл“.

— Кога за последен път са преведени пари по тази сметка?

— Преди две седмици.

— Кредитни карти, преводи, все през тази сметка, нали?

Директорът на банката натисна още няколко клавиша.

— През поредица от клонови сметки.

Райън погледна Макгий. Време беше да дадат шанс на Стивънсън да се измъкне.

— Мисля, че знам как Дъркин е криел суми — обади се тя.

— Това не променя отговорността на господин Стивънсън — намеси се Макгий.

Човекът започна да протестира, но Райън вдигна предупредително длан, за да го накара да замълчи.

— Боб, Ерик доказа, че е готов да съдейства.

Макгий потупа папката на Дъркин в бедрото си и се направи, че размишлява.

— Може да не се окаже достатъчно.

— Как така не е достатъчно? — възкликна Стивънсън. — Какво друго очаквате от мен?

— Най-големият ми проблем е вашата безопасност, господине.

— Моята ли?

— И на семейството ви.

Очите на директора на банката станаха огромни.

— И защо може да сме заплашени?

— Достатъчно е да кажем, че откакто започна разследването ни, в някои страни по света работата в банка стана доста опасно занимание. Особено ако Дъркин е ваш клиент.

— Божичко! И какво да правя? Ами жена ми и децата? Ако Дъркин ми се обади? Какво да му кажа?

— Дръж се естествено, все едно нищо не се е случило — посъветва го Райън. — Правиш каквото поиска от теб и това е всичко. Отнасяй се професионално и любезно.

— Ще разбере, че знам нещо.

— Не, няма. Успокой се.

— Ами семейството ми? Как ще ни защитите?

— Единственият начин да ви помогнем е, ако вие ни помогнете.

— Ще ви дам каквото пожелаете — разпери ръце Стивънсън. — Само кажете.

Час по-късно двамата напуснаха банката, стиснали картонена кутия, която съдържаше банкова разпечатка, дълга поне километър и половина.

— И сега какво? — не се сдържа Макгий, докато се качваха в мустанга, а първите капки дъжд затупкаха по предното стъкло.

— Сега, когато знам кой слага месото в клетката — отвърна Райън и пъхна ключа в таблото, за да запали, — е време да я разлюлеем.

Някъде в далечината проехтя трясъкът на първата гръмотевица в добър унисон с рева на колата, която се отдалечаваше от ръба на тротоара. Райън потегли към Форт Белвоар. Беше решила каква ще е следващата им стъпка. На Макгий тя нямаше да му хареса повече от идеята да потърсят подслон при Бренда Дъркин. Колкото и опасна да беше тази стъпка, те наистина нямаха друга възможност.