Тайният орден

— Какви например?

— Одеяло и кошница с чаши и бутилка вино.

— Значи никакви разпознавателни следи, но тонове барут и кошница за пикник. Не ли странно?

— На мен всичко ми изглежда странно. Защо? Какво се сети?

— Сетих се, че това може да е част от схемата за прикриване. Може да са искали да изглежда, все едно ти и аз сме били на пикник сред гората и са ни убили.

Той размисли над думите ѝ за миг.

— Или още по-добре — отговори след малко, — какво ще кажеш за самоубийство. Ти ме убиваш, а после обръщаш оръжието срещу себе си. Не само че ще се решат проблемите на Фил Дъркин, но той ще получи възможност да разиграва картата „нали ви казвах, че Лидия Райън е луда“.

— Няма да му се размине на този кучи син.

— Само теоретизирам, разбира се.

— Не — отговори Райън. — Прав си за парите. Точно това би направил.

— Смятам, че няма как да сме сигурни. Може тъпата кошница за пикник да е част от прикритието им.

Тя присви очи, защото се беше сетила нещо.

— Каза, че имало одеяло и две чаши за вино. Какво друго?

— Не знам. Бързах да се махна, но мисля, че имаше храна и няколко бутилки вино.

— А тирбушон?

— Да. Само че не от тези с двата края, които се дърпат нагоре. Беше модерно пособие, приличащо на джобно ножче. Изглеждаше скъпо с месинговата пчела отгоре на френска фирма за производство на ножове.

— „Лайол“.

— Точно така.

— Имаше ли дървена дръжка? — попита тя.

— Да — кимна той. — Защо?

— Защото това е моят тирбушон. Този кучи син го е взел или пък е пратил някой да го задигне от апартамента ми. Така, ако полицията направи някакво макар и половинчато разследване, ще намери празната кутия, която обикновено държа отзад в чекмеджето в кухнята.