Тайният орден

По едно време той се появи отвътре и продавачът оцени добрия му вид. Райън обаче го накара да свали сакото, което беше възтясно и нямаше да свърши работа.

— Не отиваме на кастинг за филм за мафията — заяви тя и изпрати продавача да търси по-голям размер.

След двайсет минути бяха вече готови, платиха в брой и напуснаха магазина. В кафене на няколко пресечки по-нататък седнаха и преговориха отново плана си.

— Ами ако започне да ми задава въпроси, на които не мога да отговоря? — попита Макгий.

— Ти си там, за да го сплашиш. Не да отговаряш на въпроси. Работата ти е да ги задаваш. Очаквам, когато си тръгваме, той вече да е признал всичко, което е правил от завършването на гимназията. Целта на посещението ни е проста. Трябва да го изплашим до смърт и да му покажем изход от положението.

— Но може и да се разприказва. Ако вдигне телефона, щом затворим вратата, тогава?

— Когато видиш обстановката в кабинета му, ще разбереш защо това няма да се случи.

Малката общинска банка беше на един час път в северозападна посока от седалището на ЦРУ. Райън паркира колата на няколко пресечки от сградата на банката, а не на паркинга, за да не събуди подозренията на някой бдителен, който при случай да даде номера на превозното им средство и подробното му описание.

Озоваха се в приятен жилищен квартал с широки тротоари и големи стари дървета. Човек веднага си помисляше: какво чудесно място за отглеждане на деца.

Докато крачеха към банката, Райън съжали, че не е взела чадър. Беше топло, а облаците над главите им ставаха все по-плътни. Очевидно се задаваше сериозна буря.Вероятно ще се разрази тъкмо когато напускаме банката.

Прохладният въздух от климатиците ги посрещна от вратата и бе приятно облекчение след горещата влага навън. Следвана по петите от Макгий, Райън се отправи към рецепционистката във фоайето.

— Добро утро — поздрави тя. — Идваме да се срещнем с Ерик Стивънсън.

— Имате ли уговорен час?

— Не, но бихте ли му предали, че Лидия Райън е тук и моли за среща.

Жената се усмихна и вдигна слушалката на телефона пред себе си.

— Бихте ли седнали на столовете отсреща, докато проверя дали е тук.

Райън бе забелязала колата на Стивънсън на паркинга отпред, ето защо бе сигурна, че той е тук. Също толкова сигурна беше, че директорът няма да откаже да се види с нея. Дъркин не беше сбъркал с този човек при подбора си. На Ерик Стивънсън му допадаше мисълта, че е част от ЦРУ. Без значение какво искаха от него членовете на екипа, той оставяше всичко друго, за да се погрижи за тях.

Много скоро — жената тъкмо оставяше слушалката, за да им съобщи, че господин Стивънсън ще е тук след минута — те го видяха да се появява във фоайето. Мъж на средна възраст с кръгло червендалесто лице и корем, който преливаше значително над колана му. Носеше вратовръзка, но беше без сако, устата му бе разтегната в широка усмивка. Явно беше, че се радва да види Райън.